Ървин Уелш - Порно

Опитвам се да остана упорито неутрален и изслушвам глупостите му с мрачно, саркастично мълчание. Отношението на много хора към завръщането на Франко едва ли ще е толкова двойствено.

Другото нагло копеле ми хвърля по някой поглед. Той изглежда по-кльощава и по-малко здравословна версия на Франко — тяло напомпано от затворническа стомана, да, но после изпилено от дрога и алкохол. Очите му са диви психарски цепки, които шарят из душата ти в търсене на нещо добро, което да убият или нещо зло, с което да се идентифицират. Подстриганата нула номер коса открива ръбест череп, който можеш да удряш цял ден и накрая само да си строшиш пръстите.

— Значи, ти си бил Сик Бой, а?

Поглеждам го и продължавам да наливам бирата. Пускам онова превзето изражение, което подхвърля във въздуха мълчаливото подканящо „Е, и?“ и следва борбата на воли, в която се опитвам да накарам този тъпак да проговори още. Но започвам да губя контрол, защото единственото, с което ми се отвръща е онази типична тарикатска усмивка, а и коката започва да ме пуска и се сещам за малкото пакетче в джоба на якето ми, закачено в офиса. Слава богу, самият той ме измъква от задънената улица.

— Лари. Лари ми викат, приятел. Лари Уайли — натрапчиво се представя той. Поемам протегнатата ръка неохотно. Вече виждам как разрешителното за този пъб си отива в канализацията.

— Чух, че сме си го слагали на едно и също място — осведомява ме той и мутрата му се разцепва от зла, фалшива усмивка.

Какви ги плещи тоя кретен?

Лари изглежда е доловил объркването ми и ме светва за положението.

— Луиз — казва той. — Луиз Малкълмсън. Каза ми, че си се опитал да й сводничиш, мръсно копеле.

Опа-а. Бумерангът на миналото, така да се каже.

— И? — кимам, поглеждайки канелката и после него. Мразя да работя на бара. Нямам достатъчно нерви да наливам бира. Добре, че тия чекиджии не поискаха Гинес. Да, все пак това лице ми е познато, принадлежащо на някое от онези смътни злонамерени присъствия в ъгъла на някоя квартира, където си отишъл да се боднеш или да релаксираш.

— Наздраве, приятел! — ухилва се той. — Знам, защото и аз се пробвах.

Бегби поглежда мен, после Лари, после пак мен.

— Мръсни копелета! — казва той с истинско отвращение. И внезапно старият страх ме връхлита за пръв път, откакто Франко влезе през вратата. Вече сме на възраст, не съм го виждал от години, но Франко си е Франко. Само като погледнеш този болен мозък и веднага разбираш, че никога няма да се промени. Семейният или изобщо уседналият живот просто не са в менюто на този изрод. При него изборът се ограничава до смърт или доживотна присъда като en route трябва да завлече колкото се може повече хора. Непоправим.

Лари вдига длани, протестирайки умерено:

— Такъв съм си аз Франко — усмихва се той и после извръща погледа си пак към мен. — Такъв е животът, приятел. Като веднъж си изчукал някое гадже по всички възможни начини, единственото нещо, което можеш да направиш е да пробваш да си върнеш всичките онези мангизи, пропилени по бакардита. Пласираш я за най-добрата цена. Е, тук момчето ще ти каже, Франко.

Копелето си мисли, че съм като него. Греши. Аз: Саймън Дейвид Уилямсън, бизнесмен, предприемач. Ти: тъпа махленска мутра без бъдеще. Кимам, но запазвам подигравателната усмивка за себе си, тъй като шибанякът има вид на човек, с който няма смисъл да се конфронтираш. Идеалното приятелче за Франко, направени от един и същи материал. Сега остава само да се оженят, иначе къде ще намерят по-подходящи хора. Като Бегби например, не е ракетен инженер, но от всяка негова пора струи хитростта на улична хиена и може да надуши от сто ярда, че го гледат отвисоко. Така че поглеждам Франко и кимам към малките боклуци с пръстените и анцузите, които са седнали на масата до джубокса.

— Познаваш ли ги тия, Франко?

Хищните му очи се стрелват по посока на младежкия отбор, моментално изсмуквайки кислорода от въздуха.

— Тия малки копелета се тъпчат с ония лайна. Има много дилъри наоколо. Идват и тук — обяснява той. — Ако започнат да ти се отварят, само ми кажи. Някои от нас не забравяме старите си приятели — високопарно добавя той.

Приятели, оная ми работа!

Сещам се за Спъд, уреден по терлици от рижия крадец, Мистър Рентън. Копелета. Чудя се дали мосю Франсоаз е разбрал за тази сладка сделчица, Мистър Мърфи? О, Дани бой, гайдите, гайдите скоро ще те призоват. Ще те призоват със страшен вой. Да, почти ги чувам. И мелодията, която свирят странно защо ми прилича на погребален марш за един наркоман от Лийт. О, да повече от сигурно е, че за него е тази траурна песен.