Ървин Уелш - Порно

Точно там е и първата ми спирка навън.

Има нещо гнило, защото оня добитък спря да ми идва на свиждане от сума си време. Просто ей така. Без никакво обяснение. Така че, вземам автобуса до Лийт, но като слизам шибаният магазин дори не е там!

Искам да кажа, там е, но всичко е променено. Сега е някакво тъпо кафене.

Обаче той е там, седи зад бара и чете шибания си вестник. Не мога да не го видя, грамадното му копеле, скапания му хипопотам. Мястото е празно. Някаква дърта вещица и две задръстени копелета набиват закуски. Лексо припка, принася-отнася в кафене като някаква огромна мома-сервитьорка! Той поглежда, вижда ме и за малко да се преметне на пода.

— Здрасти, Франк!

— Здрасти! — викам. Оглеждам тоя тулуп, малките масички, някаквите му китайски писаници по стените, скапаните дракони и така нататък. — Какво е всичко това?

— Направих го на кафене. Няма пари в мебелите втора ръка. Вечерите е тайландско кафене. Много е популярно сред гъзарите и студентите — ухилва се той и се надува.

Кво’ кафене? Тайско ли? Кви изобщо ги плещи тоя тъпак?

— Ъ?

— Приятелката ми, Тина, всъщност тя го движи. Има диплома по кетъринг. Прецени, че би вървяло по-добре като кафене.

— Значи не я караш зле — казвам обвинително и се оглеждам, за да му покажа, че хич не съм очарован.

Веднага разбираш, че копелето е готово да сложи картите на шибаната маса. Гласът му се снижава, интонацията става една равна, равна и той ми кима да мина отвътре. Сега ме гледа в очите.

— Да, вярно, наредил съм се. Край на дилърския бизнес. Много е напечено. Мястото е вече на Тина, човече — заявява той. — Разбира се, ти ще си получиш своето.

Продължавам да го гледам, опирам се на стената и после хвърлям поглед към кухнята. Усещам как той леко се стяга, явно се шашка, че всеки момент ще избухна. Голямото копеле е много самоуверено с тия ръце като лопати, ама те не значат нищо, ако си наточен като кама отвътре. Да, копелето извръща очи към кухнята, проследявайки погледа ми. Веднага осведомявам гигантското копеле как седят нещата.

— Нещо отдавна не беше минавал да ме видиш в пандиза, а? — викам.

Той само ме поглежда с онази малка своя шибана усмивчица, дето си я има. Чувствам как копелето изобщо няма време за мен и всъщност с радост би ме заритал надолу по шибания Лийт Уок.

Нека само пробва.

— И нека ти кажа още нещо — половината от стария магазин беше мой, което значи, че половината от всичко това е също моя — казвам на копелето, оглеждайки кафенето, сканирайки новата си шибана инвестиция, така да се каже.

Веднага си личи, че кръвта на копеленцето майчино закипява, но още се пробва да ми пробутва глупости.

— Честно, не си те представям как сервираш чай и сладки, Франк, но ще стигнем до някакво споразумение. Ще ти шаря както трябва, пич, стари ми приятелю, не се съмнявай.

— Позна — казвам. — Още сега ми трябва кеш — осведомявам голямото копеле.

— Никакъв проблем, приятел — вика ми и брои някакви двайсетачки.

Главата ми бучи, не знам какво изобщо става. Все пак подава пачка, но продължава да дудне същите глупости:

— Виж, Франко, чувам, че Лари Уайли още е с Дони Лейнг — казва той.

Вдигам глава и срещам очите му.

— Вярно?

— Да. Нали ти ги свърза? — Лексо се ухилва невинно, а после пуска онзи леден поглед и кима. Явно иска да каже, че са се преебали.

Опитвам се да стопля какво трябва да значи всичко това, какъв е крайния резултат, кой кого е преебал, а копелето продължава:

— Никога няма да се сетиш, кой движи сега Порт Съншайн. Един твой стар приятел. Сик Бой му викаха преди.

Сега вече направо ме изтриса страшен главобол, като един от онези, които получавах вътре в дранголника… имам чувството, че главата ми ще се сцепи. Всичко се е обърнало надолу с главата… Лексо с кафене… Сик Бой с пъб… Лари Уайли работи за Дони… трябва да се измъкна на въздух, трябва ми време да обмисля нещата…

А копелето не спира да плещи:

— Тоя следобед ще ходя до банката, Франк и ще ти дам една по-сериозна пачка да те уредя. Докато не се разберем за нещо по-постоянно. У майка си ли ще живееш?

— Да… — викам, главата ми пулсира, изобщо не знам къде ще ходя… — предполагам…

— Е, тогава ще отскоча довечера. Ще поговорим като хората Нали? — разправя копелето, а аз кимам като някой малоумник, слепоочията ми туптят, а някакъв дъртак идва да иска руло с бекон и чаша чай, излиза някакво гадже с престилка иззад Лексо, той й кима и тя сервира на старото копеле. Лексо вади тефтер и химикалка и записва някакъв шибан номер. После ми размахва под носа един от тези новите телефони, онези без жици.