Ървин Уелш - Порно

— Ако няма пресен, аз не ща грах — провиква се лелята, жертва на световния глад, наречена Мейбъл.

Пресен или от консерва. Каква дилема за енергичния предприемач! Ако Мат Колвил ме видеше сега и цялото това унижение, на което бях подложен, щеше да се почувства отмъстен поне за пет тека, които съм отперил на жена му. Наболелите проблеми на деня, така да се каже. Пресен или от консерва. Не знам. Не ми пука. Иска ми се да изкрещя — единственият вмирисан грах тук се намира в прокъсаните ти кюлоти, драга.

Извръщам се към Мораг, морното мамче, за да се заеме със случая. Край бара вече се е заформила опашка от помияри асорти. Е, сега си еба майката! Една добре отличима фигура стои сред тях, притреперва и нервно се шугави. Насочвам цялото си старание в полирането на чашите, опитвайки се да избегна тези очи-прожектори, безмилостно фиксирани в мен. Сега разбирам гаджетата като казват „имам чувството, че ме съблича с поглед“, защото в случая спокойно мога да кажа „източва кредитната ми карта с поглед“.

Най-накрая не удържам и поглеждам.

— Спъд — усмихвам се. — Откога не сме се виждали. Как си? Май се извъртяха няколко годинки, а?

— Добре, ъ-ъ… добре съм — заеква той. Мистър Мърфи е още по-изпита, измъчена версия на самия себе си от преди, ако това изобщо е възможно. Прилича наскоро поминал се дръглив котарак, чието гробче в задния двор е било разрито от лисица. Очите му имат онзи объркан поглед на човек, друсан с толкова радикално различна по действие дрога, че съставните части на мозъка му никога не биха могли да постигнат съгласие, кое време от деня е. Очукана, миризлива обвивка на човешко същество, която се влачи от една долна кръчма към друга, от поредното вмирисано свърталище към следващата отвратителна дупка на деградация в търсене на нова токсична порция.

— Чудесно. А как е Али? — питам, чудейки се, дали още дели покрив с този нещастник. Понякога си мисля за нея. Едно особено чувство винаги ме е преследвало, че ние двамата пак ще се съберем някога, когато животът се подреди. Тя винаги е била моята жена, макар че, май така си мисля за всички тях. Но той и тя заедно? Просто не е редно. Изобщо не е редно.

Ако имаше грам мозък, да му беше била шута още преди години. Не че ще бъда удостоен с честта да получа от Спъд отговор на въпроса си. Няма дори „Какво правиш насам Саймън, защо работиш зад бара в Лийт?“. Не. Егоистичната му твар не е в състояние да прояви дори рудиментарно ниво на любопитство; камо ли да докара истински сърдечен поздрав.

— Виж, ъ-ъ, знаеш, какво ще те помоля — изкашля се той.

— Не и преди да попиташ — ухилвам се, колкото е възможно по-студено и надменно.

Мърфи има наглостта да ми отвърне с изражение на човек, едва ли не наранен от грозно предателство и поглед „значи-такава-била-работата“. Той поема дълбоко дъх и изтерзан мъчителен звук се изтръгва от немощните му гърди, докато въздухът опитва да си пробие път. На кое ли от всичките се дължи — бронхит, пневмония, туберкулоза, цигари, крек, СПИН?

— Нямаше да те моля, ако наистина не бях зле. Толкова ми е кофти, че ще пукна.

Поглеждам го и преценявам, че има право. После вдигам една от чашите срещу светлината и докато я проверявам внимателно за някое петънце отсичам:

— На осемстотин метра нагоре. От другата страна на улицата.

— Какво? — не може да повярва той, устата му остава отворена като на златна рибка.

— Бюрото за Социални Помощи на Единбургския Общински Съвет — информирам го. — Тук, ако не си забелязал, е обществено заведение. Може би си сбъркал вратата. Ние сме лицензирани само за продажбата на спиртни, вредни за здравето напитки — допълвам информацията с необходимата студена официалност и вземам друга чаша.

Почти съжалих за думите си, когато той ме изгледа за секунда с абсолютен потрес, преглътна удара и с бърза крачка излезе от пъба в гробовно мълчание. За щастие, приливът на угризения, бе моментално заменен от изблик на гордост и облекчение, че още един крастав помияр напусна живота ми.

Вярно, знаем се от отдавна, но тогава беше друго.

В пъба влиза малка групичка, а после за свой ужас забелязвам как няколко костюмара от Скотиш Офис подават глави зад вратата, бърчат носове и набързо се омитат. Пред очите ми потенциалните нови клиенти с тлъсти портфейли са прогонени от стиснати дърти боклуци с шепа пенита и пишлигари, които се тъпчат до козирката с упойващи вещества, като изключим, разбира се, алкохола, който се опитвам да продавам, за да си изкарам хляба в този бар. Тази първа работна смяна се очертава да продължи безкрайно дълго. Преглъщам факта с нарастващо униние и се сещам за леля Паула и нейния слънчев глупашки рай.