Ървин Уелш - Порно

Оставям книгата, излизам отново на улицата и потеглям из прекрасен Единбург, значи. На ъгъла отсреща, до банкомата виждам позната фигура. Да, определено. Братчеда Доуд, един пич от Глазги, така де, Глазгоу. Без да се колебая и секунда пресичам, но този път внимавам за движението.

— Доуд…

— Здрасти, Спъд — казва той, очите му проблясват някак неодобрително, но после изведнъж се проясняват. — Сигурно ще искаш бира, а?

Просто ей така го каза, човече, направо не мога да повярвам!

Без да съм го питал, просто ей така! Бог да благослови тия глазгоузки хуни от стадионите! Голям човек, този Доуд, значи! Малко набит, якичък тип с посивяла коса, който постоянно плещи колко е велик Глазги, но, ами, очевидно обаче копелето не живее там, а тук.

— Ами, не знам, Доуд. Не знам кога ще мога да се реванширам, човече…

— Ей! Май забравяш с кого говориш, момче! — сочи Доуд себе си, пресичаме и право в Старата Солница.

— Тъкмо си смених пин-кода. Моята банка предлага тази услуга — обяснява се Доуд. — Личен код, нещо лично, което да запомниш по-лесно. Бас ловя, че в твоята банка няма такова нещо — разправя той, целият самото доволство.

Някак се замислям над това.

— Никога не съм си тровил живота с банки, човече. Като правех скелета едно време, ме караха да си открия сметка. А аз им разправям, не става, пичове, аз не съм банков тип, значи, дайте кеш, а те — сори, викат, чисто нова модерна работа, няма как, разбираш ли?

Доуд кима и тръгва да говори, но аз го изпреварвам, защото тия от Глазги, човече, ако да са куул, веднъж минат ли на вълна „как върви далаверата, копеле, как е живота, пич“, тия могат да играят за Шотландия в националния тим по неспирно говорене. Ако се направи ток-тим на нацията поне осем-девет от единадесетте играчи ще са от Глазги, можеш да ми вярваш. Та казвам:

— Пуснаха ме и в банката за кратко. За кратко казвам, защото като спря сухото, умря и сметката. Към Ийст Фиф ми беше сметката, то си беше всъщност Лемън карта, ама й викам Ийст, защото за обикновените хора, значи, нали ме разбираш…

— И ти не си знаеш силата, Спъд — усмихва се Братчеда Доуд, слагайки ръка на рамото ми. — Interdum slultusbone loquitur, приятел!

Доуд е доста умно копеле за глазгоуец, значи. Знае сума си латински и така нататък.

— Съвсем вярно, Братчед… ъ-ъ, ама какво би трябвало да означава?

— Означава, че плямпаш много глупости, това значи, Спъд — казва той.

Адски е гот да чуеш нещо такова, чувстваш се някак си добре дошъл, сред свои хора и старото его леко измърква. А и двайсетте лири, които ми пъха в лапата щедрия Братчед, също са подобаващо оценени. Със сигурност.

Диджеят е добър. Веднага го разбираш по броя на трейнспотърите, които се тълпят около бокса, за да зяпат, по небрежните му маниери под носа на почти умислената публика, която просто чака нещо да се случи, без да знае, че нещото вече е започнало.

Той мощно забива и те експлодират, шокирани от мощта на собствената си реакция, внезапно затопляйки, че той си е играл с тях, побутвайки ги насам-натам цял половин час. Викът на тълпата се извисява нагоре и той пуска хитра, доволна усмивка, която проблясва през дансинга.

Дансинга на моя клуб, тук на „Херенграхт“ — „каналът на господата“ в стария Амстердам. Застанал в сянка отпивам от водката с кола, отзад в моя наблюдателен пункт, и си мисля, че трябва да внимавам за това момче. Винаги лично посрещам диджеите си, подавам ръка в знак на добронамереност и гостоприемство, дори да считам някои от тях за задници. Но днес Мартин ще се погрижи за този. Копелето е от родния ми град и гледам да не се мяркам много-много наоколо. Не че имам нещо против хората от там, но не обичам да се натъквам на тях тук.

Виждам Катрин, с гръб към мен, облечена в късата тъмносиня рокля, която прилепва плътно по тялото й и внезапно се прекъсва от рязката права линия на русата й коса. Тя е застанала до Миз и някакво секси тийн-порно гадже, което той е довлякъл. Не мога да определя в какво настроение е Катрин и се надявам да е глътнала Е. Увивам ръка около кръста й, но усещам как се стяга от допира и ми става кофти. Въпреки това, опитвам:

— Добра вечер, а?

Тя извръща главата си към мен и казва мрачно с немски акцент:

— Искам да си отида в къщи…

Миз забелязва изражението ми и пуска разбиращ поглед.

Отдалечавам се и отивам в офиса. Там са Мартин с Шиън и онова екзотично гадже, което напоследък движи с тях. По чамовото бюро има добре оформени линийки кока. Гледам трескавите подканящи очи на момичетата, а Мартин ми подава фунийката, свита от петдесет гулдена.