Ървин Уелш - Порно

Групата сега е супата, човече. Основната социална храна, която старото момче Мърфи получава. В къщи, излегнат до Али, която се дърпа и свива, щом я докосна, ужасно е, човече, просто страшно кофти. Сигурно си го връща, за всички онези пъти, когато съм лежал проснат като труп до нея, твърде друсан, за да правим любов, забил поглед в тавана, или свит в ембрионална поза, подгизнал от пот, когато кошмарът на абстиненцията те удря. Напоследък аз лежа като дъска за сърф в леглото, напрегнат, в главата ми се щурат мисли и не мога да заспя, докато тя не заведе децата на училище.

През изминалите седмици двамата водим различен живот, човече. Кога се започна ли? Май беше на партито на Мони. Шантава работа. Винаги се започва с малък сеанс, така да се каже, после прераства в седмица, после разбираш, че животите ви вървят на едно място с години, но в различни вселени. Така ми остава само групата, човече, правя това усилие за Али и малкия човек, разбираш, нали?

След кафето Ейврил пак ни събира. Всъщност стаята никак не ме кефи, стара класна стая с онези гадни столове, дето ги използват в бюрата за безработни, с адски твърди седалки. На тях е абсурд да се задържиш, ако си друсан или нещо болен. Ейв застава до бялата дъска, която се крепи на три алуминиеви крака и написва със син маркер:

МЕЧТИ

После обяснява, че мечтите са важно нещо, но твърде бързо се отказваме от тях. Като се замисли човек, така си е. Тия, космическите мечти, да станем астронавти и да кацнем първи на Марс, които ги плещехме с Рентс като дребосъци, никога не съм ги вземал на сериозно. Вътрешният космос, човече, това е по-добрата сделка, пък и изисква по-малко подготовка.

Да-а, Рентс. Голяма работа. Дето ми даде моя дял. Ейврил казва, че трябва да сме готови да се отдадем на мечтите си, а Джоуи Парки веднага пуска нещо от сорта на:

— Да бе, и да живеем като отшелници, сигурно. Ебати! — Той се извръща към мен. — Да се отдадем на мечтите си, а, Спъд?

Джоуи се изсмива, а оная Моника, тази дето си гризе кокалчетата на ръцете, започва да ги гризе още по-усърдно.

Тогава Ейв пита кой каква работа би си избрал, в идеалния свят, така де се каже, ако можехме да правим каквото си поискаме. Кофтито е, че съм малко друсан. Обикновено не го правя, когато ще се събираме групата, но вчера у нас бях направо изумял, приятел, страшен шок беше, и не можех да спра да мисля за това. Имах нужда малко да се освестя. Едно боцване. От уважение смесих кафявия прах с малко кока, направих една спийдбомба, значи, така че да мога да приказвам, да вземам участие, заради групата, значи. И ето, сега всички си мълчат, включвам се и казвам, че бих станал агент.

— Имаш предвид агент на футболисти, така ли? Те са много добре платени — казва Ейврил. Джоуи Парки клати глава.

— Паразити! Пълнят си гушите на чужд гръб!

— Не, не, не — обяснявам. — Имах предвид агент на ония руси мацки по телевизията като Улрика Джонсън, Зоуи Бол, Денис Ван Аутен, Гейл Портър и така нататък. После малко се замислям и добавям — Но обикновено копелета като Сик Бой, ъ-ъ, един стар приятел, успяват да се вредят първи за подобно нещо. На тоя тип пичове дават само такава работа, значи, не че искам да кажа нещо лошо за него.

Сик Бой. Ебати котака.

Ейврил ме изслушва, значи, търпеливо, така да се каже, но ясно се вижда, че не е особено впечатлена. Парки пък заявява, че иска да бъде Цар над дрогата. Всички му се нахвърлят, на мен обаче ми се струва нередно да говорят и да го плюят така. Затова скачам в негова защита.

— Не е вярно, идеята е направо жестока, защото качеството на стоката по улиците е станало пълен боклук. Време е правителството да направи нещо по въпроса, а не само да хвърля хората по затворите! Поне така мисли moi, mon petite chats, само едно мнение, значи!

Един пич на име Алфи пуска тъпа усмивка и се обръща към мен. Виждам, че Парки също се смее и клати глава.

— Не, бе, Спъд, човече, пак не си в час. Иска да каже, че ще спира другите да не взимат дрога.

Това ме кара да се замисля и ми става жал за пича, защото ето още един човек останал без работа. Искам да кажа, много добре знам колко е трудно самият аз да спра дрогата, та камоли да спра другите. Каква неблагодарна задача за клетника. Само не мога да разбера как ще дадат тая работа на някакъв руснак, щом ще е цар, значи.

И така разговорът върви и се точи по темата. Шантавото е, че в групата толкова много говорим за дрога. Понякога като си чист, направо ти се приисква, някак насочва мисълта ти натам, нали чаткащ? Но тая история с руския цар, ме подсеща за Достоевски и застраховката ми. Направихме я, когато се роди дребния и аз бачках по блоковете, правихме скелета, значи. Като направихме скелетата направо ни изритаха, човече. След това стана работата с онзи апартамент, дето го тараших и ме набутаха на топло в Пърт, а там няма да го забравя приятелчето, дето ми даде книгата на онова копеленце, руснака, де. Престъпление и наказание. Все я мотаеха наоколо тая книга, ама аз въобще не я и поглеждах, така де, не съм голям читател, така да се каже. Тази обаче ми хареса и ме накара да се замисля за собствените си работи.