Хърбърт Уелс - Храната на боговете

Господин Бесингтън усети, че нещата тук не вървят добре, но не вдигна скандала, който Скинърови напълно заслужаваха. Дори когато откри оса в една стъкленица, пълна до половината с Хераклофорбия IV, той се задоволи само да забележи, че е по-добре препаратът да бъде съхраняван в херметично затворен съд, а не да се излага по този начин на външни влияния.

След това Бесингтън се върна към това, което занимаваше ума му от известно време:

— Скинър, аз мисля, че трябва да заколим едно от тези пилета за лабораторен анализ. Това трябва да стане днес следобед. Ще го взема, като тръгвам за Лондон.

Бесингтън се престори, че разглежда внимателно някаква стъкленица, а след това свали очилата си и ги почисти.

— Бих искал — каза той, — много бих искал да имам нещо за спомен, нещо, което да ми припомня за този изключителен ден.

— Между другото — добави господин Бесингтън, — да не сте давали месо на експерименталните екземпляри?

— О! Не, сър! — отвърна Скинър. — Уверявам ви, сър, ние много добре си разбираме от работата, за да направим такова нещо.

— Тогава това сигурно са остатъци от вашата вечеря — струва ми се, че забелязах заешки кости, разхвърляни в далечния ъгъл на едно от загражденията…

Когато отидоха и провериха, се оказа, че това са идеално оглозгани котешки кости.

— Това не е пиле — каза братовчедката Джейн, като се горещеше повече от обикновено. — Мисля, че мога да позная пилето от пръв поглед. Първо, тази птица е много голяма, за да бъде пиленце, и второ… второ, вие и сам виждате, че това не е пиле. Това е млада дропла.

— Ако питате мен — каза Редууд, отстъпил пред доводите на Бесингтън, който го бе поканил да участва в разговора, — ако питате мен, трябва да призная, че предвид обстоятелствата…

— Е, разбира се — прекъсна го братовчедката, — ако постъпвате така, вместо да отговорите пряко на въпроса…

— Разбира се, госпожице Бесингтън…

— Продължавайте, продължавайте! — извика братовчедката Джейн. — Както виждам, всички мъже са еднакви.

— Предвид всички обстоятелства, които вече посочих, тази млада птица… без съмнение е хипертрофирала, но все пак… особено като си спомним, че е излюпена от нормално кокоше яйце… във всеки случай трябва да предположа, госпожице Бесингтън… длъжен съм да предположа, че тя е все пак някакъв вид пиленце…

— Значи наистина мислите, че това е пиленце? — попита братовчедката Джейн.

— Да… така мисля — каза Редууд.

— Каква глупост! — извика братовчедката Джейн, като видя упорития израз на Редууд, добави: — Пък и нямам време да говоря с вас! — и внезапно напусна стаята.

— Много ми е приятно да видя, че е здраво въпреки големината си — каза Редууд, когато стъпките на Джейн заглъхнаха.

След това без никаква покана от страна на Бесингтън се настани удобно пред камината и му довери, че е извършил нещо, което дори и за неукия е недопустимо или най-малкото непредпазливо.

— Може би ще си помислите, че това е много дръзко от моя страна, Бесингтън — каза той, — но работата е там, че поех риска да сложа малко… наистина малко от вашия прах в биберона на моето бебе… преди седмица…

— Как?… — извика Бесингтън.

— Зная, зная — прекъсна го Редууд и като погледна пилето върху подноса, добави: — Е, сега вече всичко тръгна добре, слава Богу!

След това бръкна в джоба си за цигари и помълча малко, но реши да разкаже всичко с подробности.

— Първия път ми беше по-лесно… и аз, естествено, много се безпокоях… а освен това този Уинкълс… моят бивш ученик, вие го познавате… Госпожа Редууд му вярва като на бог… а на мен, разбира се, изобщо не вярва… дори в детската стая не ме пуска… но трябваше все нещо да се направи… и аз се промъкнах вътре, когато бавачката закусваше, и сипах мъничко…

— Но то ще започне да расте! — каза Бесингтън.

— Ами то расте. Нададе два килограма през последната седмица… По думите на Уинкълс това било от добро гледане.

— И Скинър казваше същото за пиленцата.

Редууд пак погледна пиленцето.

— Трудно ще ми бъде да продължа храненето — каза той. — Не ме оставят сам в детската… откакто се опитах да отбелязвам растежа на Джорджина, помните ли? Как ли ще му дам втората доза?

— А трябва ли?

— Ето вече втори ден, откакто пищи… Не му стига обикновената храна.

— Тогава кажете на Уинкълс.

— Дявол да го вземе този Уинкълс! — извика Редууд.

— Идете у тях и го помолете да даде на детето от праха.

— Така и ще направя — отговори Редууд, като гледаше замислено огъня.