Хърбърт Уелс - Храната на боговете

С най-добри благопожелания и от двама ни!

Намекът в края на писмото се отнасяше за един злощастен млечен пудинг, приготвен по невнимание с примес от Хераклофорбия II, който имаше много тежки последствия за Скинърови.

Но господин Бесингтън четеше между редовете и виждаше постигането на дълго лелеяната си мечта. На следващата сутрин той слезе на гарата в Ършот, а в пътната му чанта имаше такова количество от Храната на боговете, което щеше да е достатъчно за всички пилци в Кент.

Господин Бесингтън се наслаждаваше на прекрасното слънчево майско утро и тъй като мазолите му вървяха към подобрение, той реши да се поразтъпче до фермата в Хиклиброу. Разстоянието беше около три мили, а пътят му минаваше през парка и селото, а след това продължаваше през поляните на резервата на Хиклиброу. Дърветата бяха обсипани с току-що покарали зелени листа. Живите плетове бяха изпълнени с мишовка, а гората със сини хиацинти и пурпурни орхидеи. Навсякъде прелитаха пойни птички — червеношийки, дроздове, косове и множество други представители на пернатия род. Край една полянка, покрита с орлова папрат, Бесингтън успя да зърне дори бягаща сърна.

Всички тези прелести събудиха у него отдавна забравени усещания. Той беше изпълнен със съзнанието за величието и блясъка на собственото си откритие и му се струваше, че това е най-щастливият ден в живота му. Когато навлезе в сянката на боровата гора и стигна до покрайнините на фермата, откъдето се виждаха пилетата — покрити все още с жълт пух и настървено кълвящи насипаната им храна, — той разбра, че това наистина е най-щастливият ден в живота му. Пилетата бяха огромни и тромави, вече по-едри от възрастните кокошки, а тепърва им предстоеше да растат.

— Не мога да си представя колко големи ще станат, когато пораснат — каза господин Скинър.

— Поне колкото кон — отвърна госпоцин Бесингтън.

— Нищо чудно — каза господин Скинър.

— Само с едно крилце ще могат да се нахранят няколко души — продължи господин Бесингтън. — Ще го режат като телешки бут.

— Аз си мисля, че няма да пораснат толкова — обори го господин Скинър.

— Няма ли? — запита Бесингтън.

— Не — отвърна спокойно Скинър. — Аз познавам тази порода. Израстват много бързо, но не стават много големи.

Последва кратко мълчание.

— Всичко е от гледането — сподели скромно господин Скинър.

Господин Бесингтън рязко се извърна и го стрелна през очилата.

— Грижехме се за тях много добре, затова пораснаха толкова едри — продължи господин Скинър, вдигнал набожно око към небето, а след това добави: — И аз, и госпожата.

Господин Бесингтън се зае както обикновено с обстоен оглед на помещенията, но мисълта му бързо се отклони от това занимание. Всичко това, знаете ли, многократно надвишаваше очакванията му. Пътят на всяко откритие е толкова дълъг и мъчителен. Дълги години на опити и усъвършенствания делят понякога идеята от практическото й приложение. А Храната на боговете за по-малко от година — какви резултати! Всичко това беше толкова хубаво, толкова хубаво. Той през цялото време сновеше около загражденията и щастливо си мърмореше:

— Я да видим сега! Тези тук са на десет дни. Доколкото виждам — напълно нормални пилета, само че… около пет — шест пъти по-едри.

— Всичко това е от увеличаването на дажбите — каза господин Скинър на жена си. — Виж го колко е радостен, и то затова, защото сме си гледали работата както трябва. Ама колко е горд!

След това се наведе към нея и поверително й прошепна:

— А пък той си мисли, че всичко това е от неговата измишльотина — и постави длан на устата си, за да потисне смеха, който го давеше.

През този ден Бесингтън беше наистина щастлив. Той не беше в настроение да се заяжда за недостатъците в поддържането на фермата, въпреки че ярката слънчева светлина изкарваше на показ повече от всякога немарливостта на Скинърови. При все това неговите забележки бяха неочаквано меки. Загражденията на някои от курниците бяха разбутани, но Бесингтън сякаш намери за съвсем задоволително обяснението на господин Скинър, че това „ще да е някоя лисица или куче, или нещо такова“. Инкубаторите бяха потънали в мръсотия.

— Не насмогнахме, сър — обясни госпожа Скинър, като смутено криеше някакво подобие на свенлива усмивка под огромния си нос. — Просто не ни остана време да почистим, откак сме тук…

На горния етаж господин Бесингтън видя няколко дупки от плъхове (при което господин Скинър веднага му съобщи, че ще трябва да преправи капана, тъй като „тези гадини явно са много едри“) и откри, че в помещението, където се съхраняваше Храната на боговете, примесена с брашно, цари ужасна бъркотия. Скинърови очевидно бяха хора, които можеха да намерят приложение за всякакви вехтории от рода на счупени черпаци, стари бастуни и качета за туршия, използвани кутии от горчица и т.н., с които беше запълнен всеки сантиметър от помещението. В един ъгъл бавно гниеха ябълки, струпани и съхранявани тук от есента, а на гредата на тавана бяха провесени няколко заешки кожи, върху които, както се предполагаше, господин Скинър щеше да приложи своите умения на кожар. („Малко са нещата, които не умея да върша“ не пропусна да отбележи господин Скинър.)