Хърбърт Уелс - Храната на боговете

— А да обичаш ближните и да им помагаш?

— И това значи да растеш… Защо да помагаме на своите ближни да останат малки и нищожни?

— Но те отчаяно се съпротивляват на нашите усилия да ги накараме да пораснат — каза някой.

— Те винаги ще се съпротивляват — отново заговори младият Редууд. — И ако отхвърлим, и ако приемем техните условия, те все ще се опитват да ни изтребят. И по-добре е да го направят открито, чрез война. Мирът между нас може да бъде само неискрен, рано или късно те ще ни нападнат отново. Не, братя, не се заблуждавайте: те така или иначе ще постигнат своето. Войната е обявена и може да свърши само с пълната победа на едната от страните. Ако не ни достигне предвидливост, ние ще се превърнем в оръжие срещу своите собствени деца, срещу великото дело, за което сме призвани от съдбата. Войната едва започва. Целият ни живот трябва да бъде непрекъсната борба. Мнозина от нас ще загинат, мнозина ще паднат убити. Победата не идва лесно, тя ще ни струва скъпо. Бъдете сигурни! Но какво от това! Трябва твърдо да защитим позициите си! Да оставим след себе си ново войнство, което постоянно да расте и да осигури окончателната победа.

— Но какво да правим сега?

— И сега, и по-късно трябва да разпространяваме Храната, да наситим с нея целия свят!

— Трябва да им дадем някакъв отговор, да им предложим някакви условия.

— Нашите условия са — свобода за производство и разпространение на Храната на боговете. Никакви компромиси между пигмеите и гигантите не може да има. Или едните, или другите! Какво право имат родителите да засенчват светлината на своите деца и да искат те да не ги надминават по размери? Така ли е, братя?

Гигантите отговориха утвърдително.

— Това е добре и за техните деца — каза някакъв глас в мрака, — поне ще станат истински хора.

— А и за родителите не е лошо да станат родоначалници на нов човешки род — подкрепи го друг.

— Но в следващото поколение все пак ще има и гиганти, и джуджета — каза старият Редууд, като гледаше сина си.

— Не само в следващото, но и в другите след него. И джуджетата ще нападат гигантите, и гигантите ще притискат джуджетата, така ще бъде, татко.

— Значи нескончаема борба, така ли?

— Да. Нескончаеми сблъсъци. Целият живот е такъв. Нищожното и великото никога няма да се разберат помежду си. Но у всеки човек, татко, живее стремежът към величие, което жадува за благоприятни условия за своето развитие, т.е. за Храната на боговете.

— Значи аз трябва да се върна при Катергам и да му кажа…

— Не, татко, ти ще останеш при нас, а отговорът ни още утре сутринта ще стигне до Катергам.

— Той ще ни нападне.

— Нека! — отговори младият Редууд.

Ковачите отново се заловиха за своята работа и ритмичните им удари послужиха за музикален съпровод на току-що разработената тема за гигантизма. Разтопеният метал светеше по-силно отпреди и даваше възможност на Редууд подробно да разгледа импровизираната крепост, различните бойни машини, готови за действие. Встрани, на най-високото място, бе къщата на Косар. Около нея се виждаха величествените и прекрасни фигури на гигантите с блестящи ризници. Те бяха готови за бой.

Тези фигури бяха толкова могъщи и грандиозни, движенията им толкова решителни и свободни, че сърцето на професора не можеше да им се нарадва.

Сред гигантите бяха неговият син и първата гигантска жена — принцесата.

Редууд си припомни своите размисли през последните два дни, миналото, когато жена му не го пускаше в детската стая и когато тайните мечти за бъдещето му се струваха кощунствени за един скромен учен.

А сега? Сега в тези млади гиганти той виждаше неоспоримото доказателство за правилността на своите разсъждения, въплъщението на най-смелите си мечти. Те отиваха и далеч по-напред — твърдо вярваха в това, за което той не смееше дори да си помисли. Не се ли заблуждаваха? Тяхната вяра нямаше ли да ги доведе до окончателния им край?…

Треската и умората напълно изтощиха стареца. Точно в навечерието на своето осъществяване неговата собствена вяра бе разколебана. Наистина ли са прави гигантите? Дали ще победят? Тази героична решителност и тези възвишени стремежи може би са просто мечти, юношески увлечения. Може би заради своята вяра те ще загинат сред този арсенал от средства за борба, направени от самите тях. Може би всички тези оръжия са само играчки, създадени от детско въображение — картонени крепости, дървени топове — и призори ще се стопят в нищото.