Хърбърт Уелс - Храната на боговете

В момента той явно се интересуваше не от самия двубой, не от силите, които се борят на живот и смърт, а от въпроса, как ще погледне на всичко това „парламентарното мнозинство“ — единствената реалност, достъпна за него. Той трябваше или да разбие гигантите, или да потъне в тълпата, да се откаже от властта, т.е. да престане да олицетворява боготвореното от него мнозинство. Въпреки неуспеха, въпреки грубите грешки, въпреки опасността от непоправими последици за обществото, въпреки че ръцете му бяха омърсени и можеха да потънат до лакти в кръвта на убитите — той не губеше надежда, все още вярваше, че с речи, с оправдания, с нареждания и постановления работата може да се оправи, скъсаната верига отново да стане цяла. Разбира се, той бе поразен и огорчен, освен това страшно уморен и болен, но… ако можеше да запази своето влияние над мнозинството, ако можеше отново да говори!…

Докато Катергам говореше, Редууд имаше чувството, че той ту се издува, ту се свива, ту се отдалечава, ту се приближава. Ролята на Редууд в тази среща се оказа нищожна. Той едва успяваше да вмята прости фрази като: „Така е!“, „Да, господине!“, „Имате право да го предположите“, „Защо тогава започнахте…“

Но съмнително е дали Катергам чуваше тези фрази. Речта му заобикаляше възраженията на Редууд, както реката заобикаля скалите. Този невероятен човек стоеше в своя официален кабинет, в своята тържествена поза и говореше ли, говореше до безкрай — говореше красиво, убедително, без да спре дори за миг, сякаш се страхуваше, че в паузата сред неговите доводи ще проникне нещо чуждо, противоречиво и въплътено в думи, а той забелязваше единствено тях. Стоеше сред баналното и зле поддържано великолепие на държавната машина, в която неговите противници един след друг изнемогваха под бремето на вярата, че възможността да се месят в живота на държавата представлява творческата сила в този живот. А отвън леко се полюляваше и почукваше по стъклото един лист от гигантски бръшлян, който затъмняваше със сянката си цялата стая…

Колкото повече Катергам говореше, толкова повече Редууд се убеждаваше, че речта му е лишена от смисъл. Разбираше ли този човек, че докато говори, вселената не спира своя ход? Разбираше ли той, че през това време гигантизмът шества непобедимо по земята? Пък и дали знаеше, че времето съществува не само заради парламентарните дебати и че Върховният съдник разполага с други наказания за пролятата кръв освен парламентарния контрол и цензурата?

Редууд пожела неудържимо да прекрати най-после този безспирен монолог и да се върне към работата си, към здравия смисъл, към обсадения лагер, в който беше раненият му син. Заради него той търпеше неудържимото красноречие на Катергам, но в един момент почувства, че още малко, и това красноречие ще притъпи неговата бдителност, ще го хипнотизира, ще го приспи. С гласа на знаменития оратор той трябваше да се бори физически, както с жестовете на хипнотизатор.

В светлината, в която Катергам разглеждаше фактите, те избледняваха и се губеха. Човек лесно можеше да ги пренебрегне.

Какво всъщност каза този човек?

Всичко и нищо. Говореше много подробно, много картинно и съвсем безсмислено. Дълго приказваше за кръвопролитието — колко е неуместно, нежелателно, вредно. Много бе казано и за гигантизма — колко е уродлив, противоречащ на законите на природата, недопустим. Но всичко това нямаше никакво практическо приложение, не водеше до нищо. Главното в речта на Катергам бе, че той предлагаше да се прибегне до компромис.

Предлагаше на гигантите да капитулират, да се махнат от обществото на малките хора и да създадат своя собствена общност.

— А къде? — едва успя да вмъкне Редууд.

Този път красноречието на Катергам, срещнало препятствие, се изля в друга посока. Като погледна за пръв път Редууд в очите и придаде на гласа си голяма убедителност, той започна да бъбри за прелестите и удобствата на подобен самостоятелен живот, а колкото до мястото, той смяташе, че този въпрос е второстепенен и може да се реши по-късно. И завърши с предложението Храната на боговете да се приготвя само там, където ще живеят гигантите.

— А принцесата? — попита Редууд.

— Е, принцесата е специален случай — нашият разговор не се отнася за нея.

— Но това е глупаво! — извика Редууд.

— После ще поговорим по този въпрос. А сега, след като постигнахме съгласие, приготвянето на Храната на боговете трябва да се прекрати…

— Но аз не съм дал никакво съгласие — прекъсна го Редууд.