Крис Удинг - Отрова

Сутринта беше студена и влажна, а слънчевите лъчи трябваше да си пробиват път през облака от зеленикави изпарения, надвиснал над Черните блата. Е, поне нямаше мухи, защото езерните води все още не се бяха затоплили достатъчно. Отрова изскочи навън, облечена само с конопената си нощница, и утринният хлад веднага я обгърна. Обстоятелството, че излиза в такъв вид, не я притесняваше особено — след снощната еуфория и вълнения повечето обитатели на Чайкино бяха все още в леглата си и въпреки че изглеждаше малко смешно, нощницата й бе по-здрава и топла от обичайното й облекло за през деня. Освен това изобщо не я интересуваше какво щяха да си помислят съселяните й. Поне бе проявила достатъчно разум да си нахлузи някакви обуща, понеже бе истинско самоубийство да стъпваш бос в тинята на блатото, където гъмжеше от най-различни гадини — от отровни змии и паяци до слузести охлюви с бодливи черупки, — всяка от които можеше да причини смъртта на човек чрез ухапване или убождане.

Лайкучка не се виждаше никъде, но между тяхната и следващата платформа имаше само едно мостче, ето защо Отрова забърза по него към къщурката, където бе легнал да спи ловецът на духове, а домакинът и жена му трябваше да прекарат нощта на пода. Две въжени мостчета свързваха дома на Зъберин със съседите му и едното все още се поклащаше от минаването на Лайкучка. Момичето веднага заситни по него, вече знаеше накъде се е запътила мащехата й.

Успя да я зърне в мига, когато русата жена изчезваше сред дърветата, растящи покрай брега на езерото. Лайкучка бе увила онова, което беше взела от люлката в някакво одеяло и го притискаше плътно до гърдите си. Отрова й извика, докато притичваше по въжения мост, надвиснал над мътната вода между поселището и брега. Мащехата й спря за момент и погледна назад, при което девойката забеляза налудничавото й изражение, и отново забърза към дърветата. Момичето се втурна подире й, ала кракът й се подхлъзна по влажните дъски на моста и тя залитна назад; в същия миг обаче въжените парапети се впиха под мишниците й и тя се отърва единствено с парещи ожулвания. Проклинайки се наум заради непохватността си, Отрова се изправи и отново се понесе напред.

Калната почва примлясваше под стъпките й, докато тичаше след Лайкучка. Това бе сравнително твърда земя за Черните блата и доколкото знаеше, тук поне нямаше тресавища и кални ями, където, затънеш ли веднъж, нямаше измъкване. Медно русата плитка на мащехата й отново се мярна сред дърветата, в същия момент нещо изхрущя под краката й, ала Отрова не се наведе да разглежда нещастната твар, върху която беше стъпила. На това място дърветата бяха изсечени и бе оформено нещо като неравна пътечка, отъпкана от безброй нозе. Момичето ускори ход и започна да настига Лайкучка, която вече се задъхваше, и малко преди да достигнат кладенеца, Отрова бе смалила разстоянието помежду им дотолкова, че можеше да я докосне.

Кладенецът се намираше по средата на горско сечище и представляваше четириъгълна каменна шахта, която се издигаше на метър и нещо над земята. Тя бе плътно покрита от ръждясала решетка, над която се издигаше грубо скован, вдлъбнат навътре навес, който завършваше с фуниеобразен отвор — по този начин дъждовната вода се отвеждаше в него. Също като подземния извор, захранващ водохранилището, тя бе подходяща за пиене, ала тъй като жителите на Чайкино не искаха кладенецът им да се замърси от езерните миазми или от някой разлагащ се блатен обитател, бяха иззидали каменна стена и покрили отвора с решетка.

Внезапно Лайкучка се подхлъзна и падна на колене, изпускайки товара си. Увитият в одеяло предмет тупна на меката земя, без да издаде и звук. Когато момичето настигна мащехата си, по-голямата жена дишаше толкова бързо и накъсано, че дробовете й свистяха — недвусмислен признак за хипервентилация.

— Хайде, направи така — каза й Отрова, а нетърпеливият й тон прикриваше загрижеността, която изпитваше. Тя издърпа ръкава на Лайкучка над ръката й и го долепи до устата на мащехата си. — Задръж така. Русата жена се подчини и притисна плата със свободната си ръка. В същото време девойката опъна още повече ръкава, създавайки по този начин нещо като маска, ограничаваща притока на кислород до дробовете на Лайкучка. Щом се увери, че дишането й се успокоява, момичето отпусна хватката си. — Не трябваше да бързаш толкова — изтъкна Отрова. Мащехата й сви рамене и погледна към вързопа на земята пред нея.