Крис Удинг - Отрова

— Това вече не мога да ти кажа — отвърна домакинът й. — Понякога връщат детенцето. Може да стане след ден, седмица, година или двадесет години. В някои случаи връщат мъничето на същата възраст, на която са го взели, когато родителите му вече са побелели и грохнали, а в други — когато хлапетата са пораснали. Никое от похитените деца обаче не може да си спомни какво се е случило с него.

— Колко… колко пъти се е случвало това? — запъна се Отрова, съсредоточавайки погледа си в пламъците от огнището, за да изсуши очите си.

— Повече, отколкото си мислиш — отбеляза старецът. — Дори в това схлупено селце се е случвало повече от веднъж. Ти обаче си постъпила по най-добрия възможен начин. Виждам, че си научила доста неща от онези книги, които ти дадох. Ако Лайкучка бе убила подхвърленика, вълшеблените създания никога нямаше да върнат Азалия. Сестричката ти щеше да бъде изгубена завинаги.

— Дали… Не може ли някой да направи нещо? — извика безпомощно девойката.

— Това е като блатните паяци и змиите, като козирибите, блатната охтика и всичко друго тук — изрече Чевръстия, докато дъвчеше залъка си. — Част от живота. Снощи просто не ти провървя, Отрова, и те похитиха сестричето ти. Лош късмет.

— Лош късмет… — повтори бавно момичето.

— И двамата знаем, че не би могла да спреш Плашилището каквото и да сториш — продължи мъжът. — Затова недей да се самообвиняваш. Тази твар те е поръсила със сънния си прах и ти веднага си заспала. Сетне е взела Азалия и е оставила на нейно място подхвърленика. Сега трябва да го храниш и да се грижиш за него — о, подхвърлениците ядат много и ако знаеш само колко гърбове са се превивали, за да задоволяват апетита им! — но ако искаш да видиш отново сестричето си, ще го направиш. Някои хора вярват, че подхвърленикът е тяхната рожба, само че нападната от незнайна болест. Предполагам, че ще ти е по-лесно, ако и ти започнеш да мислиш така. И един ден, ако си сред щастливците, ще откриеш сестричето си отново в креватчето му, а подхвърленикът ще е изчезнал завинаги. Приеми обаче, че това не се случва никога с някои хора — добави домакинът й и вдигна рамене. — Просто такъв е животът.

Докато Чевръстия говореше, Отрова почувства как някаква изгаряща огнена топка започна да се надига в гърдите й. Сълзите й бяха изсъхнали и на тяхно място се бе появило нещо доста по-мрачно. Гняв.

— Не мога да повярвам, че чувам това! — извика девойката, като се изправи и остави настрана недокоснатата си супа. — И то точно от теб!

— Ще си разлееш су… — започна мъжът.

— Чевръстин! — прекъсна го девойката. — Изслушай ме! Изобщо не ме интересува, че такъв е животът! Някой е дошъл и е отвлякъл сестра ми! Разбираш ли? Ден подир ден аз гледам как всички около мен се примиряват с нещастията, смъртта и мизерията, и всеки се оправдава със същите думи като теб. Животът е такъв, защото ние самите му позволяваме да бъде такъв! — Лицето и бе пламнало от гнева и тя изкрещя последните си думи, ала събеседникът й не изглеждаше засегнат. — Нямам намерение да чакам, докато вълшеблените твари благоволят да върнат сестра ми; няма да превивам гръб от работа, само и само за да храня това чернооко чудовище ей там!

— И какво смяташ да сториш, Отрова? — попита благо Чевръстин.

— Ще я намеря и ще я върна!

Думите отекнаха в тишината. Девойката се взираше съсредоточено в стареца, който също я наблюдаваше изпитателно. Огънят пращеше зад гърба й в сумрачното помещение и изпращаше подскачащи сенки по лицето на възрастния мъж.

— Не съзнаваш какво говориш, Отрова — предупреди я мъжът с внезапно охладнял глас. — Светът е стотици пъти по-голям от Чайкино и хиляди пъти по-жесток.

— Тогава аз ще бъда още по-жестока — заяви момичето с теменужените очи.

— Къде ще идеш? И какво ще направиш, когато стигнеш там?

— Ще ида при повелителя на Вълшеблените владения — изрече Отрова с най-сериозен тон. — И ще го накарам да върне сестра ми.

— Но ти дори не знаеш дали той съществува!

— Плашилището съществува — махна с ръка девойката. — Подхвърленикът съществува. Защо повелителят на Вълшеблените владения да не съществува?

— Ами баща ти и Лайкучка?

— Изобщо не ме е грижа за Лайкучка — отвърна момичето. — Що се отнася до баща ми, да, зная, че ще скърби, ала по-добре така, отколкото да се примиря и да направя това, което ме съветваш.

— А подхвърленикът?

Отрова замълча, вперила изгарящия си взор в Чевръстин.

— Явно си даваш сметка, че трябва да кажем на баща ти — изтъкна старецът. — Това не е нещо, което да скриеш под чергата. Не можеш да го запазиш в тайна от него. Двамата с Лайкучка ще трябва да се грижат за подхвърленика. И ако ти заминеш, Сечко ще изгуби две дъщери, вместо една.