Крис Удинг - Отрова

— Ти не можещ ли да се грижиш за него? — помоли девойката. — Да се грижиш за него и да го запазиш в тайна?

— О, не — поклати глава Чевръстин, отклонявайки предложението. — Имам други задължения извън Чайкино. Не мога да се грижа за това вълшеблено чудовище. Отрова отново замлъкна и присви упорито устни.

— Изобщо не си мислила за пътуването си, нали? — попита възрастният мъж.

— Не.

— И въпреки това, ще се отправиш на път?

— Да.

Известно време Чевръстин наблюдава лицето й. Тя винаги правеше онова, което намислеше, ала този път… никога не я бе виждал толкова твърдо решена за нещо. На лицето му бавно разцъфна замислена усмивка.

— Наистина имаш от Древната кръв — рече той.

— Чевръстин, нямам никакво време — въздъхна гостенката му. — Искам да тръгна преди баща ми да се събуди. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Естествено, че ще ти помогна, Отрова — усмихна се старецът. — Трябваше само да ме помолиш за това.

Следобед, вече привършил с работата си в Чайкино, ловецът на духове се върна при каручката си. Металните съдини дрънчаха и потракваха върху дебелите му одежди, докато пристъпваше уморено сред дърветата. Снощното Душебдение не бе нито лошо, нито добро. Той самият знаеше къде-къде по-добри места за улов на духчета, ала Чайкино си беше негова територия и му допадаше ентусиазмът, с който обитателите на поселището се отдаваха на лова. Някои ловци на духове трябваше да излизат и да закачат сами капаните си, трудейки се от сутрин до здрач, докато всичко, което той правеше, бе да каже на селяните да се заемат с това и на заранта да им плати за неудобството с по една медна марка за всеки дух, който му носеха. Потънали в невежеството си, те не знаеха, че медните марки от известно време насам се използваха само в Черните блата и никъде другаде… Не че това имаше кой знае какво значение; едва ли някой от тях щеше да излезе от тази клоака, за да го разбере.

Талигата му имаше големи колела с масивни, обковани с дебели гвоздеи краища, около които бяха намотани вериги за по-добра проходимост през калта. Беше ниска, мръсна и стабилна, теглена от гринта. Гринтите бяха единствените товарни животни, пригодени за живот в Черните блата — със сплеснатите си, снабдени с ципи между пръстите ходила и плоските, наподобяващи боброви, опашки, те никога не затъваха в мочурищата, а когато колата хлътнеше в калта, имаха достатъчно силни мускули, за да я измъкнат. Туловищата им бяха покрити с тъмнозелени люспи, височината им в холката надхвърляше метър и половина, имаха сплеснати муцуни и безизразни, апатични жълти очи. Нравът им бе флегматичен и понякога опърничав, но в същото време бяха силни и покорни и не се нуждаеха от много грижи. За разлика от хищните гущери, на които приличаха, бяха вегетарианци и стомасите им можеха да смелят почти всичко, което растеше в тресавищата, без значение дали бе отровно, или не.

Сумтейки, ловецът на духове отметна платнището, покриващо каруцата, и започна да нарежда вътре металните съдове с искрящите затворници в тях. Както се беше надявал, колата му вече бе почти пълна с езерни духчета, беше време да тръгва и да ги продава. Той сбърчи нос, докато заобикаляше превозното си средство, за да се качи на капрата — щеше да бъде истинско облекчение да напусне тази воняща дупка.

В този момент ловецът на духове забеляза момичето, застанало в сянката на близките дървета. В лицето й имаше нещо особено — големите й теменужени очи, вперени в него, сякаш излъчваха някаква мрачна решителност. Мъжът подръпна дебелия си мустак с едната си ръка и я изгледа преценяващо. Носеше раздърпана стара рокля с дълги ръкави, най-вероятно ушита саморъчно от някаква тънка кожа, изцапана с кал по краищата. На нозете си имаше груби, здрави обуща, а на гърба й бе преметната тежка торба.

— Не можеш да дойдеш с мен, момиче — рече ловецът на духове, предусещайки намеренията й. Никой жител на Чайкино нямаше да помъкне такава торба, ако не възнамеряваше да поеме на дълъг път.

— Мога да си платя — отвърна девойката.

— Виж ти! — възкликна мъжът. — И с какво ще си платиш?

Отрова пристъпи напред и му показа лъскав сребърен суверен.

— С това.

— С това? — изсумтя пренебрежително ловецът на духове. — Няма да стигне.

Погледът на момичето не трепна.

— Ще стигне — отсече тя. — Повече от достатъчно е. Рунтавите бели вежди на събеседника й се свъсиха подозрително.

— Откъде взе този сребърен суверен, момиче? — поиска да узнае той. — Откраднала си го, нали?