Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Да, го’жо. Какво мо’а да направя за вас? — обади се Кюриън Блейк, който стоеше от външната страна на вратата, зад която спеше Пайк.

— Махни се от пътя ми, ти, нещастен колониален пън! Казах, изчезвай! Пайк!

Високият американец измери с поглед жената, която стоеше пред него. Такава загуба, помисли си той. Красивото осемнадесетгодишно момиче, прекрасна английска роза, ако изобщо имаше такава, която бяха напълнили с бодли. Тач имаше лицето и тялото на това младо момиче, но все още изглеждаше стара. Здравите й кости пукаха, деликатните пръсти на ръцете й бяха извити от артрита, гласът й бе дрезгав като на сврака. Каква загуба само.

— Той спи, мис Тач — заяви Блейк. — Каза да не го безпокоя. — За разлика от другите членове на Братството, Блейк не удостояваше Тач с особено уважение. Докато те се прекланяха пред нея и изпълняваха всяка нейна прищявка, той не се държеше с нея по някакъв особен начин. Това я вбесяваше.

— Ти негов слуга ли си, а? Говори, казах!? Слуга?

— Докато на слугата му плащат, за да изпълнява, каквото докторът поиска от него, да.

— Пайк! — изрева тя и вратата се отвори. В нея застана самият доктор, облечен в пижама и побутващ очилата нагоре по носа си.

— О, мис Тач! Каква…

— Някой е отворил вратата на катедралата! — изпищя тя. — Усещам го. Всичките ми Стражи са разбити. Някой е проникнал вътре, глупак такъв!

На доктора му трябваше известно време, за да проумее какво му казваше старата, но това му подейства като кофа със студена вода.

— Господин Блейк! — каза той рязко. — Намери натрапниците и се отърви от тях!

— С най-голямо удоволствие — каза той и се оттегли.

— Веднага ще се облека — каза той на Тач. — Признавам си, че не очаквах някой да успее да се приближи толкова до нас, но има начини да се справим със ситуацията.

Сякаш се разхождаха по артериите на някакво огромно спящо чудовище.

Вътрешността на катедралата бе облицована със злато, черен камък и червен лак. Златно, черно и червено, червено и черно, и златно и никакъв друг цвят или нюанс сред тях. Декорирани сводове, оброчни олтари, малки червени ниши със запалени в тях черни свещи. Цветовете бяха така наситени и неизменни, че привличаха силно погледите им и ги потискаха. Толкова прекрасни, богати цветове, а в същото време агресивни, тъмни и могъщи.

— Мразя това място — прошепна Елейзабел.

— Има известен чар — обади се Кейтлин, която често носеше червено и черно и ги съчетаваше прекрасно.

— Внимателно — каза Карвър. — Може би вече са разбрали, че сме вътре. — Неговият пистолет бе зареден, както и тези на ловците.

— Знаят — прошепна момчето-дявол.

— Знаеш ли, вероятно е някакъв тип вештица, която е безформена — разсъждаваше Пайк, докато крачеше по мрачния коридор. — Те обладават живи същества. Също като крейдълджак, кучета-плъхове и така нататък.

— Глупак! Аз съм запозната с всичко, което може да се знае за вештиците — сряза го Тач.

— Но разбира се, че е така — отвърна Пайк. — Моля да приемеш най-дълбоките ми извинения. Искам да кажа, че от известно време призоваваме вештици от различни видове.

— Проста задача. Проста — каза Тач. Сега тя чу ръмжене, обърна се и погледна към Пайк със свитите си очички. — Какво беше това, а?

— Точно за това говорех — заяви докторът. — Вештиците имат нужда от тяло-приемник, за да живеят, също като теб. Един от най-старите ни членове се занимава с развъждането на особено жестоки кучета-пазачи. Ние поставяме вештици в тях. Резултатите бяха невероятни, както показаха експериментите ни.

— Хм. По-бързо, скоро идва времето за моята част от церемонията.

Пайк се спря пред една заключена и залостена врата. Там стояха двама набити мъже, които се занимаваха с усмиряване на животни. Ръмженето идваше отвътре, силно и гърлено. Докторът подаде на Тач тънка гривна от гладък метал с един-единствен Страж на нея.

— Моля те, сложи си я. Всички имаме такава. Ще възпре кучетата да те нападнат.

Тач си постави гривната и един от пазачите отключи вратата и я отвори. Реакцията бе незабавна. Ръмженето избухна в подивял лай. Звукът от спъването на веригите се примеси с този от удрянето на огромните им туловища в решетките. В стаята бе тъмно като в рог, но светлината, която проникваше вътре от коридора позволи на Тач да види двете редици с клетки и очертанията на съществата вътре.

— Удивителни са, нали? — каза Пайк. Двамата пазачи пристъпиха към клетките и освободиха кучетата-вештици.