Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

Звукът от двигателите се промени, когато небесният кораб се спусна напред към Камбъруел, първата област, населена с вештици преди двадесет години. Именно над него бе разположена зеницата на злото червено око, надвесено от облаците.

Елейзабел погледна към улиците отдолу. Дъждът бе понамалял и мъглата се опитваше да заеме мястото си сред тесните улички. По върховете на черните стълбове светеха газени лампи, безразлични към поголовната сеч. Градът представляваше мрежа от звезди, стотици хиляди светещи прозорци във всички посоки. Сякаш летяха обърнати с главата надолу — към чистото небе под тях и бурното море отгоре.

Изяждат Лондон жив, помисли си Елейзабел. И все пак оттук изглежда толкова спокоен.

Тя знаеше какво се крие зад мрака. Красотата бе фалшива, светлините светеха, защото хората се бояха да ги изгасят при мисълта за това какво щеше да дойде при тях. В къщите умираха мъже и жени. Вештиците бяха побеснели и бяха твърде много, за да бъдат отблъснати. Ключът и резето предпазваха срещу някои видове, но други се промъкваха през комините или се плъзваха по тавана, или се материализираха от дима на свещите. Бяха безбройни като видове. Лоени котки, крейдълджак, джуджуси, ангелски камъни, буреносци, блуждаещи огньове, прашни вештици, милиони, дори и повече. Откъде идват? Какво искат?

Тези въпроси се задаваха непрестанно. Вештиците не бяха дали отговор.

— Елейзабел — обади се Таниел зад нея.

Тя се обърна и го видя да стои там, мокър и дрипав, но силен въпреки всичко. Със силата, която крепеше всички тях. Обърна се към прозореца и каза:

— Страх ме е, Таниел.

— Точно това щях да ти кажа и аз — обади се той тихо.

— Наистина ли? — изненада се тя.

— Чувствам как всичко излиза извън контрол — каза той приглушено. — Преди… не бях щастлив. Но се чувствах сигурен, бях в безопасност. Откакто се появи ти, всичко се промени. Виждам как животът ми се руши около мен, изоставих дома си и замалко да полудея… промених се. Усещам го. Откакто се появи ти.

— Съжаляваш ли за това? — попита тя и усети колко нетърпелива бе да чуе отговора му.

— Нито за миг — отвърна той.

По лицето й се изписа усмивка на облекчение и сърцето й заби по-силно.

— Не зная какво ще се случи сега — каза той. — Отправили сме се към място, където никой от нас преди това не е бил. Някои от нас може изобщо да не се завърнат. Исках да ти кажа, в случай, че нямам подобна възможност… Това, което ми даде ти, Елейзабел, е безценен подарък… и аз…

— Господарю Фокс — каза тя и се обърна към него, — тихо. — Докосна устните си до неговите и той отвърна на целувката й продължително и страстно. Останалите в кабината изгубиха очертанията си, те вече нямаха значение.

Вече половин час се носеха над мрачния и гъмжащ от гадини Стар квартал. Небесният кораб се движеше над земята на смъртта, далеч от досега на вештиците. Премина отвъд Темза. Дъждът бе отстъпил място на фина мъгла, замъгляваща прозорците на кабината. Те погледнаха към града. Заплашителната червена вихрушка се разрастна, приближавайки се към тях. Навсякъде се чуваше шумът от двигателите, с помощта, на които се носеха в небето.

Единствено благодарение на въображението можеха да си представят какви неща се спотайват долу, сред разбитите от бомбардировките улици. Терасите на сградите бяха опряни една в друга, разрушени при допира си. Старите покриви зееха като отворени усти с натрошени греди вместо зъби, на местата на някогашните магазини имаше само купчина отломки. Море от разрушение, като че армии от сгради се бяха сблъскали една в друга, сривайки се със земята и излагайки останките си да гният под жаркото слънце и проливните дъждове.

Сега минаваха под ужасяващото око. Улиците под него бяха оцветени в яркочервени отсенки. Благодарение на светлината от него те забелязаха, че долу имаше движение. Някакви неща се носеха във въздуха, бягаха и се движеха тежко. Мъглата отново се бе настанила и пречеше да се различат контурите на стрелкащите се, влачещи се и придвижващи се тромаво вештици. Там, пред тях се намираше центърът на вихрушката, около който се виеха ужасните облаци.

— Виждаш ли? Виждаш ли какво има там? — попита Кейтлин, притискайки се към прозорчето на кабината.

— Господи! — Таниел дишаше тежко.

То се виеше около обкръжаващите го сгради като птичи нокът, огромна готическа постройка, катедрала от злоба, която се извисяваше назъбена, злокобна и страховита. Кулите проникваха в небето. Повърхността й бе изпъстрена със злобните погледи на готически фигури от камък. Някои части от нея като че ли се бяха разтопили, а други се открояваха ярко с извитите си остриета и балкони. Високи сводести прозорци гледаха невиждащо с черните си стъкла, островърхи кули с подпорни стени и камбанарии. Беше отчасти замък, отчасти църква, отчасти храм. Нещо, конструирането на което бе отвъд способностите на други освен на най-лудите архитекти. Потопена в червената светлина на облаците отгоре, тя излъчваше някаква адска лудост. Извисяваше се гротескно и гордо като извита кървава корона.