Крис Удинг - Обсебването на Елейзабел Крей

— Утробата на мрака — поясни Джак, който стоеше зад тях. Той го знаеше и без да вижда. — Точно там трябва да отидем.

— Но как се е появила на това място? — попита Кейтлин. — Защо преди това не можехме да я видим?

— От много години насам е била покрита с плащ, невидима за нашите очи — отвърна момчето-дявол. — Със Стражи на силата, които досега не съм усещал. Но сега Стражите са свалени. Катедралата трябва да се отвори, за да приеме боговете на Братството. Глау Меска вече идват насам. Разполагаме с много малко време.

— Но… как се е озовала тук? — повтори въпроса си Кейтлин, недоволна от отговора.

— По същия начин, по който и вештиците — отвърна Джак. — А сега се подгответе. Времето почти изтича; останалото зависи от вас.

Небесният кораб се приближи до отвратителното здание и спътниците се подготвиха, доколкото им бе възможно, а в съзнанието на всеки звучеше въпросът кои от тях щяха да загинат сред стените на демоничната катедрала на Братството.

Летището на Финсбъри парк бе под обсада и амунициите вече бяха на привършване. Съществата не спираха да прииждат и независимо колко падаха убити, на тяхно място идваха нови три. Някога пустите поля сега бяха покрити с трупове, но това не възпираше вештиците, които стъпваха върху тях, водени от силния си глад, привлечени от светлините и живота зад граничната стена.

Джеръб Уейтли бе начело на защитата. Той очакваше с известно объркване заповедта за използването на натоварените с бомби небесни кораби, за да ги изпрати за помощ или да използва бомбите им за защитата на базата. Но подобна заповед така и не бе издадена. Двата небесни кораба стояха неизползвани. Той бе видял как единият от тях бе взет от някакви непознати и се бе отправил към Стария квартал. Беше се борил, докато нещата вече не бяха станали безнадеждни, и сега бе тръгнал към кабинета на генерала, за да изиска използването на последния небесен кораб за евакуиране на базата. Хората му бяха изтощени, обкръжени и губеха. Базата трябваше да бъде напусната. Ако не успееше да накара генерала да разпореди подобно нещо, щеше да се нагърби с организирането на бунт.

Отстъпване. Изтегляне… Мислеше как точно да формулира молбата си… не, по-точно искането си. Почука на вратата на кабинета на генерала. Отговор не последва. Той се намръщи. Никой не бе виждал генерала вече почти час. Почука отново, но както и предишния път, нямаше отговор. Той опита да отвори вратата, но тя беше заключена.

— Генерале? — извика той. Отново тишина. Извади пистолета си. Сега беше време за решителни действия, а не за оттегляне. По дяволите военният съд. Отстъпи назад, прицели се във вратата и отнесе ключалката й.

Вратата се отвори. До закрития с капаци прозорец имаше масивно бюро с книги и документи. Там, завързан за стола си, със запушена уста седеше генералът, почервенял от яд и издаващ нечленоразделни звуци през чорапа в устата си.

— А — каза Джеръб, сякаш това обясняваше всичко.

Дворът на катедралата бе пуст. Високите огради, които я изолираха от останалата част на Стария квартал, не позволяваха и на вештиците да припарят вътре посредством Стражи, талисмани и сили отвъд човешките възможности. Вештиците виеха и издаваха смразяващи звуци от порутените улици на Камбъруел в отчаян опит да достигнат големия небесен кораб, който се бе снижил ниско долу, на около пет метра от каменния паваж. Но катедралата бе отделена от Стария квартал, за да не проникнат в нея съществата, превзели целия Лондон. Въпреки че хората от Братството знаеха как да се справят с вештиците, те все още бяха човешки същества, уязвими от гадините. Ако нещо се промъкнеше отвъд тези стени, това бе само по повелята на Братството.

Катедралата се извисяваше над тях подобно на тъмночервена планина от извивки, сводове и колони. Тя сякаш издаваше някакъв монотонен звук, който караше главата и ушите на Таниел да пулсират, докато се спускаше надолу по въжената стълба, която висеше от кабината и стигаше до двора й. Като се изключеше бъркотията отвъд оградата, звукът от двигателите на небесния кораб и непрестанният басов тътен на катедралата, в двора бе съвсем тихо и спокойно. Сякаш тук не бе валял дъжд, както в останалата част на града. Вероятно причината бе в това, че мястото се намираше в окото на бурята.

Таниел стъпи на двора и се огледа наоколо. Отдясно бе главната порта на катедралата, която имаше две крила, лакирани с черен лак, по които със злато бяха изобразени най-различни форми и символи. Наблизо Кейтлин и Карвър привързваха въжето-котва на небесния кораб към голямата летва, с която бе залостена портата. Грегор трябваше да ги изчака. Той така или иначе нямаше друг избор, защото за развързването на въжето бяха необходими двама души: един да придържа кораба да не мърда и друг да отвърже въжетата. Не можеше да напусне кораба, за да го освободи, защото той щеше да излети без него. Съдейки по разгорещените спорове по време на спускането, можеше да се каже, че той не бе съгласен на това, но най-накрая всички млъкнаха и затаиха дъх. Не знаеха какво точно му е казал Карвър, за да го накара да им сътрудничи, но след разговора им той бе пребледнял и разтреперан. Елейзабел слезе по стълбичката последна.