Катлийн Удиуиз - Роза през зимата

— По дяволите! — Ейвъри удари с юмрук по дланта на лявата си ръка и потърси някакво силно питие, за да облекчи болката както в ръката, така и в сърцето си. После пак закрачи из стаята, проклинайки наум късмета си: „Гръм и мълния! Мътните да го вземат дано!“

Служейки на Негово величество, Ейвъри доста се беше издигнал, когато, по-скоро неволно, беше спасил един известен барон на име Ротмън от плен при ирландските бунтовници. Баронът се оказа твърде щедър в своята благодарност, принуди стария капитан да се оттегли в пенсия и го извика да служи в лондонския двор. Влиянието на барона му дойде много добре и той бързо започна да се изкачва по стълбицата на политическата кариера.

Очите на Ейвъри блеснаха и той си наля още една чаша от огнената течност.

В спомените му това беше прекрасно време, непрекъснат кръговрат от важни приеми и срещи, а вечер — балове и банкети в обществото. И на всички тях се появяваше една бледоруса красавица, останала наскоро вдовица, жена с много благородно потекло. Но при цялата си тъга тя все пак не отхвърляше вниманието, което й оказваше започналият леко да побелява Флеминг. Ейвъри научи, че предишният й съпруг бил ирландски бунтовник и голям злодей, който наскоро след сватбата окачил на въжето цяла лодка пленници от войниците на Негово величество. Междувременно Ейвъри се беше влюбил безнадеждно в нея и без да се интересува, че по-рано тя е обичала един омразен враг на свободата, я принуди да се омъжи за него.

Тя роди дете, момиченце, с толкова черни къдрици, колкото светли бяха нейните коси. Две години по-късно на бял свят се появи и син истинско копие на баща си с кестенявата си коса и здравия, розов цвят на лицето. Една година след раждането на сина си Ейвъри се изкачи още по-нагоре по стъпалата на успеха. Новият пост обаче изискваше умения, които бяха далеч над възможностите и знанията му. Ала той го отведе в лондонските клубове и при игралните маси. Плахо и със страхопочитание Ейвъри се присъединяваше към играещите като гъска в деня на свети Мартин, която не знае какво я очаква. Въпреки предупрежденията на жена си той играеше, залагайки твърде големи суми, заложи дори и на един кон, който, както стана ясно, пристигна на финала последен.

Неговата невъздържаност в хазарта и некадърността му в работата донесоха на барона толкова много неприятности, че не след дълго той отказа да приема посещенията му. Анджела Флеминг страдаше мълчаливо. Тя беше принудена да гледа как състоянието й се топи, без да остане нищо дори за зестра на дъщеря й, освен онова, което никой не би могъл да отнеме: средствата за възпитанието и всестранната й подготовка.

— Проклета да е глупостта й! — избоботи Ейвъри. — Проклета да е и всяка монета, която беше пръсната за това момиче… О, Боже, и до днес бих могъл да си живея в Лондон!

Преди доста години той беше уволнен от високия си пост и беше изпратен в северната част на страната, където го назначиха за кмет на Маубъри и където лорд Талбот направляваше дискретно, но твърдо неговите прости и ограничени действия. Когато напусна Лондон, Ейвъри остави дълговете си неизплатени, тъй като вече не се страхуваше от затвора, правейки си сметка, че в тази северна провинция е надеждно защитен от всякакви разкрития. Тук той видя възможност да започне всичко отначало и да докаже, че е един високоинтелигентен мъж.

После почина Анджела и той бързо я прежали. Веселата игра на карти му се струваше най-подходящото средство за утешение след загубата. Свикна да прекарва края на седмицата заедно с Фарел в Уиркинтън или да се среща един-два пъти седмично със стари приятели за по една игричка в кръчмата на Маубъри. Подтикван от своето непреодолимо влечение към комара, той често посещаваше квартала около пристанището, където беше сигурен, че ще срещне някое ново лице с пълна кесия. Вероятно някои моряци се досещаха, че успехът в играта се дължи по-скоро на сръчните пръсти, отколкото на късмета му. Все пак нито един обикновен моряк не би се осмелил да каже дума в очите на такъв изтънчен господин. Каквото и да ставаше, Ейвъри прилагаше способностите си само когато залаганията бяха високи и той искаше да прибере цялата миза. Все пак не беше чак такъв егоист и от време на време черпеше моряците с по една-две чашки ром от спечелените пари. По принцип обаче моряците не обичаха да губят, особено шумните и нахакани янки. Дълбоко в себе си Ейвъри допускаше, че не един или двама са се оплакали от него на своите капитани.