Катлийн Удиуиз - Шана

Надзирателят кимна усърдно, така че сланините по врата му се разтресоха.

Ралстон се усмихна радостно, когато се върна при каретата. Защото сметката изглеждаше така: двеста за Хикс, но на Орлан Трейхърн ще вземе за такъв екземпляр хиляда и петстотин, за собствения му джоб останаха хиляда и триста. За студения предиобед това не бе никак лошо. Ралстон си тананикаше на ум някакъв шлагер, докато каретата го караше към градския дворец на Трейхърн.

Беше двадесет и четвърти ноември, когато Питни се отправи към Тайбърн. Не бе по вкуса му да гледа обесен човек, а когато почувства, че му е необходима подкрепа, сви в една кръчма и поиска високо една халба кафява бира. Както винаги в дните на бесене, по пътя за Тайбърн се стичаше народ, а кръчмата гъмжеше от зяпачи, които чакаха началото на представлението. Едно-единствено столче бе празно и така Питни седна до слаб мъж, червенокос шотландец, около четиридесетгодишен. Мъжът, затънал вече доста дълбоко в джина, се усмихна на Питни уморено. Питни нямаше никакво желание да води разговор, но тъй като шотландецът имаше някаква трагична съдба, Питни седеше търпеливо и мълчаливо кимаше от време на време, докато нещастникът изливаше сърцето си.

Но изведнъж с проклятие на уста Питни скочи, грабна триъгълната си шапка и се втурна от кръчмата към бесилото.

Народът се тълпеше плътно, няколко пъти Питни отхвърли цели гроздове от хора, за да си пробие път през навалицата. Той стигна до мястото, където пазачите от затвора подканяха арестантите да слизат от колата. Напразно се взираше той за Рурк Бошан.

Когато наблизо му дойде един слуга от затвора, Питни го хвана за яката.

— Къде е момчето от колоните, Рурк Бошан? Няма ли да го бесят днес?

— Махай се, глупако, бягай и си гледай работата!

Широката лапа на Питни изтегли пазача нагоре, така че се загледаха очи в очи.

— Къде е Рурк Бошан? — ревеше Питни. — Казвай, ако не искаш да ти извия врата!

Очите на пазача изхвръкнаха от страх.

— Той е вече мъртъв. Днес сутринта го взеха с колата и преди изгрев слънце, преди да се събере народът, го обесиха.

Питни разтресе човека така, че зъбите му затракаха.

— Това истина ли е? — изфуча му той в лицето.

— Сигурно е! — Пазачът почти се задуши. — Хикс го докара в ковчег. Запечатан. Семейството може да го вземе. Сега ме пуснете най-после да вървя!

Огромните юмруци на Питни се разтвориха, мъжът се изплъзна и стъпи на краката си, видимо облекчен.

Междувременно Питни удари ядно с юмрук по дланта си и проклинаше наум. След това се обърна на токовете си, забърза не по-малко от преди обратно към таверната, отвори вратата така, че тя изтрещя. Сивите му очи се стесниха до малки цепки, но колкото и внимателно да оглеждаше препълненото помещение, от шотландеца с червените коси нямаше и следа.

Безкраен се стори на Питни пътят до Нюгейт, а настроените му спадна още повече, отколкото очакваше. Надзирателят Хикс удостовери естествено съвсем точно сведението, което Питни изкопчи от пазача в Тайбърн. Така че не му остана нищо друго, освен да вземе затворения ковчег с надписа отгоре: Рурк Бошан. Джон Крадок му помогна да вдигне сандъка на конската каруца.

Питни взе юздите в ръце и насочи стария си кон към един запустял обор. Там, зад грижливо затворената врата измъкна от сеното един тежък хубаво украсен ковчег и го натовари на каруцата, до сандъка с тялото от затвора.

Трябваше му време, докато накрая успя да завинти нитовете така, че и с неимоверно усилие не би могъл да се отвори капакът на украсения ковчег. Съдържанието му бе така добре запазено срещу всякакво любопитство. От време на време, докато работеше, по лицето па Питни пробягваше особена, тайнствена усмивка.

Пътуването продължи нататък, този път до едно отдалечено гробище, където Питни остави сандъка до прясно изкопан гроб. След това отиде до намиращата се наблизо къща на свещеника, за да го уведоми и да поръча погребение за следващия ден.

Когато Питни прекрачи салона на своята господарка в градския дворец на Трейхърн, Ралстон беше при нея. Питни се смути, тъй като не знаеше как да докладва на Шана пред чужд човек. Той въртеше триъгълната си шапка в ръцете.

— Вашият съпруг… започна той най-накрая — мистър Бошан…

Шана се вторачи в Питни, Ралстон повдигна заинтригувано веждите си.

— Всичко е уредено. Свещеникът определи опелото за утре два часа след обяд — оповести той накрая.

Въздишката на облекчение от устните на Шана премина бързо в хлипане със сълзи. След това Шана сложи ръце пред очите си и избяга — по стълбите нагоре в спалнята си, където бързо тръшна вратата след себе си, като че да се откъсне от света. Тъпа мъка заседна като буца в гърдите й, когато наблюдаваше леглото си, облегнала се на вратата. Един момент тя почти желаеше съдбата й да бе взела друг път. Сега вече ролята й на вдовица бе истинска. Погледна се тъжно в огледалото. Очакваше, че ще изпита чувство на триумф. Но странно, не беше така.