Катлийн Удиуиз - Шана

— Мадам Бошан, палубата със сигурност не е място за дама, а още по-малко близостта с онези мръсници!

Последният роб тъкмо поставяше крак на кораба.

— Капитан Дюпре — започна Шана с добре пресметната свенливост в погледа и думите, — не мога да понасям гледката на тези вериги. И тъй като мъжете се намират вече на борда, ви моля да им махнете оковите и да се отнасяте човешки с тях.

Върховете на мустачките му се извиха при сърдечно топлата му усмивка.

— Мадам! На вас не мога да откажа нищо. Вашето желание се превръща за мен мигновено в заповед!

— Сър — изръмжа гласът на Ралстон. — Предупреждавам ви! Отговорността за тези мъже нося аз и аз заповядвам!

Капитанът предупреди с ръка.

— Мадам Бошан има право! Никой не би трябвало да носи окови! Освен това веригите нараняват кожата под влияние на солта, и ще минат седмици, докато заздравеят!

Капитанът грабна импулсивно ръката на Шана и я целуна.

— Бързам да изпълня желанието ви! — и изчезна под палубата.

Ралстон изпъшка отвратен. Бе загубил този двубой. Обърна се на токовете си бесен и тръгна с широки крачки.

Със самодоволна усмивка на красивите си устни Шана го видя, че забърза. И като видя, че е сама на кея, прибра полите си и също забърза към борда. Зад нея проехтяха изведнъж тежки стъпки; с туптящо сърце тя се обърна. Беше Питни, значи нямаше причина за притеснение, но усмивката, която той отправи в гърба на Ралстон, даде повод на Шана отново да гадае.

Песните на моряците събудиха Шана преди изгрев Слънце. Тя сънливо повдигна глава от възглавницата, но утринната светлина все още не проникваше през прозорчетата на каютата. От песента и заповедите, които достигнаха до нея от палубата, тя разбра, че корабът се понася по течението на Темза. Леко поклащайки се, корабът потегли свободно и пое по курса, когато вдигна платна и вятърът ги изду. При непрекъснатото клатене на кораба Шана се сви отново в пухените завивки.

Капитанът покани Шана първата вечер да вечеря с офицерите му и Ралстон. Следващите седмици малката компания вечер на капитанската маса стана постоянна, даже кулминационната точка на всеки ден от пътуването поради умението на френския готвач, една или две чаши вино от известна, добре сортирана изба и веселото бъбрене. И Шана, която познаваше капитана и неговите офицери от години, много се радваше на вечерната компания и подбуждаше с чар и шеги кавалерите към скрита надпревара при изразяване на рицарско внимание. Ралстон естествено неохотно се нагаждаше към общителната компания и би желал най-много да остане настрана, ако не трябваше в такъв случай да се храни с екипажа или даже сам на палубата. Той критикуваше кисело разнообразието на блюдата и даже си позволи — след седемте блюда на особено апетитната вечеря, точно когато опитваше десерта от кандирани плодове и захаросани бадеми, да отбележи с липса на апетит, че за себе си би предпочел едно блюдо от бъбреци по швейцарски. Сътрапезниците му отбелязаха това свидетелство на липса на вкус, като си размениха многозначително празни погледи.

Беше вечерта на третата неделя от пътуването, след един прекрасен слънчев ден. Гемията плуваше непрекъснато напред, постоянен бриз издуваше платната. Шана седеше на перилата, на сърцето й беше леко, прекрасна луна придаваше кадифен блясък на покритото със звезди небе. Нощта бе мека и топла, тъй като наближаваха южното полукълбо.

От долната палуба се чуваше пълна с копнеж песен на плътен баритон. Шана вдигна замечтано очи към покритото със звезди небе и й се стори, че едно загубено сърце я вика по водата…

Стори й се, че я обгръщат горещи ръце, а очите й се затвориха в екстаза на копнежа. Дрезгав шепот бродеше в сетивата й — „Отдай ми се! Отдай ми се!“ Жадуваният образ ставаше все по-точен, пламтящи кехлибарени очи проникваха в нея, лицето й се хилеше подигравателно. Проклета да си, измамна кучко!

След това илюзията се натроши на хиляди парчета, Шана отвори широко очи, забърза към другата страна на кораба. Бели облаци се превръщаха в тъмни сенки със сребърни очертания, но нощта отново стана тиха, чуваше се само къркоренето на водата под корпуса, скриптенето на такелажа и мачтите.

Шана въздъхна дълбоко. Нощта бе загубила чара си; гласът, който идваше изпод палубата, й отне блаженството, а дълбоко в нея не заглъхваше въпросът, колко би било хубаво, ако би могла да сподели брачното си ложе една цяла дълга нощ с едно любимо същество.