Катлийн Удиуиз - Шана

Трейхърн бръкна във вътрешния джоб на кадифения си жакет и извади един пакет, който подаде неотворен на Рурк.

— Подписът вече е положен, откакто ми върнахте дъщерята у дома.

— Избързали сте, сър — усмихна се Рурк, — защото аз пак ви я взимам.

— По дяволите! — възмути се шеговито Трейхърн. — Това е тежка съдба, да загубя наведнъж единствената си дъщеря и най-ценния си роб.

— Нищо не губите, сър — успокои го Рурк, — никога няма да се отървете от нас. — Той нежно притегли Шана към себе си и я погледна с много обич в очите. — И ако е рекъл господ, ще ви напълним къщата с малки дяволчета.

Старият Джордж Бошан въздъхна облекчено и си свали счупените очила.

— Най-сетне мога да махна това проклето чудо от носа си. Бяха ми забранили под страх от наказание да се показвам без очила, за да не откриете колко много си приличаме с Рурк. Толкова съм щастлив, че истината вече излезе наяве. Сега най-сетне виждам отново ясно света. — Златистите му очи примигнаха, когато взе ръката на Шана в своята. — Синът ми е направил добър избор. Вие сте чест за нашето семейство, Шана.

Гарланд пристъпи малко притеснено, държеше на ръце спящата си дъщеричка.

— Съжалявам, че причиних толкова много безпокойство. Смея да се надявам, че ще ми простите, че се изтърсих ей така.

— Изкушавах се да те натупам — ухили се Рурк кисело. — Но сега от плещите ни падна голяма тежест и следователно би трябвало всъщност да ти благодарим.

— Вие наистина ли сте близначката на Гейбриъл? — попита Шана.

Гарланд се усмихна развеселено.

— Да, но Рурк и аз си приличаме много. Това учудваше много хора. Ние двамата приличаме повече на баща си, докато другите приличат на мама.

Бебето се размърда в ръката на Гарланд и Шана загледа въодушевено как то се прозя и изпъна нежните си крачка.

— Ще ми разрешите ли да го подържа? — попита Шана плахо.

— Но разбира се — сияеше Гарланд от гордост и подаде детето в ръцете на снаха си. Шана го пое почти със страх, то бе леко като перце и меко като масло. На малкото ангелско личице се появи учудване, тъй като една непозната жена се навеждаше над него. Шана, която досега не бе виждала отблизо толкова малко дете, бе не по-малко учудена. Рурк очарован загледа племенницата си и прегърна Шана.

— Толкова е мъничко! — каза Шана.

— Всички в началото са малки — каза Гарланд — и вие скоро ще го разберете.

Орлан Трейхърн се облегна назад с доволна усмивка. Наистина имаше още много неща, които някой някога трябваше да му обясни, но и на това щеше да му дойде времето. За него сега бе важно само това, че дъщеря му далеч бе надминала очакванията му, тя му подари зет и внуче, и то наведнъж. В този момент Орлан Трейхърн бе много щастлив, дори болката в крака му не можеше да го разстрои.

Всички бяха щастливи, че от мъката на едно злощастие се бе родило толкова много щастие. Дори камериерката Хергъс, която толкова дълго бе страдала от тежестта на тайната, сега се усмихваше от вратата. А Питни дори се гордееше с ролята си, която — макар и доста съмнително — бе допринесла за успеха на този брак. И въпреки това той усещаше една несигурност да гризе душата му, защото все още на много въпроси нямаше отговор, а и някои трябваше тепърва да се поставят. А скоро това неприятно чувство щеше да завладее и останалите в салона.

Ралстон се върна и почти мигновено над фамилията премина сковаващ леден дъх. Слабият мъж хвърли шапката си към портиера си и влезе в салона. Тясното му лице бе потънало в неясно учудване, той обходи всички с поглед, сякаш търсеше отговора на някаква загадка, най-накрая очите му се спряха на превързания крак на Орлан и на опърлените му коси.

— Аз… — започна той колебливо — исках да заведа коня си в конюшнята, но от пътя не можах да я съзра.

Трейхърн се засмя мрачно.

— Който иска да намери конюшнята, трябва да сведе много ниско поглед и да я търси по земята. Превърна се в пламъци тая нощ и не остана нищо, освен пепел. А вие къде бяхте?

— С ваше позволени, сър — побърза да обясни Ралстон, — чух за един стар познат, че живее в Милс плейс, и тръгнах натам, да го потърся. Казвате, конюшнята била изгоряла?

— Напълно — изсумтя Питни. — Изглежда сте пропуснали доста.

Ралстон сви рамене.

— Когато най-сетне го намерих, беше вече късно да се върна обратно, а и той настоя да преспя у него. Липсвах ли ви, сър?

Трейхърн махна с ръка.

— Съвсем не. Просто не знаех, че имате приятели в колониите.

— Вие, изглежда, сте си изгубили камшика, мистър Ралстон — каза внезапно Питни.