Катлийн Удиуиз - Шана

— Да съм го загубил? Ха! — започна той да обяснява ядосано. — Вчера го оставих настрана, докато оседлая коня, а когато исках да го възседна, него го нямаше никъде. За съжаление не ми остана време да се занимая с коняря, но бъдете сигурни, че той ще ми го върне, ако не иска жестоко да си изпати за лудориите.

Старият Бошан не изглеждаше склонен да понесе такива обвинения по адрес на прислугата си и набърчи чело, но мисис Амелия положи ръка върху неговата успокоително и едва забележимо поклати глава.

Ралстон извади часовника си и го свери с часовника върху камината. Разговорът не вървеше и отново и отново тягостно мълчание се възцаряваше в салона. Съвсем очевидно присъствието на Ралстон не допринасяше за доброто настроение.

Веднъж, в една такава дълго проточила се пауза, Орлан Трейхърн забарабани нервно с пръсти по облегалката на креслото. После спря, повдигна внимателно ръка и я загледа озадачено. Трополенето не искаше да престане и очите на всички се насочиха към него. Но постепенно барабаненето придоби по-ясен ритъм — беше конски тропот, който приближаваше. Шарлот пристъпи към прозореца, а отвън вече се чуваше и някакъв глас, който ревеше неясни заповеди.

— Войници — съобщи Шарлот от прозореца. — Поне дузина.

Във възбудата, която настана след тези думи в къщата, Питни май бе единственият, на който не му убягна доволната усмивка по лицето на Ралстон и несъмнено враждебният поглед, с който гледаше Рурк. Силно чукане отекна по вратата, малко по-късно един слуга въведе в салона английски офицер. Рурк, който стоеше при камината, се обърна с гръб към салона и се загледа в огъня. Двама войника с мускети последваха офицера и заеха място от двете страни на вратата.

— Майор Едуард Картър от ротата на Вирджиния на Девети кралски пехотен полк на Негово Величество! — представи се офицерът.

Джордж Бошан пристъпи напред към майора, назова името си и това, че по силата на кралска грамота за вечно владение е господар на този дом и на имението. Двамата си стиснаха ръце, но майор Картър остана неподвижен и официален.

— Идвам по служебно задължение — обясни той. — Моля за подслон за моите войници и конете ни с цялото полагащо ни се уважение.

Старият Бошан се усмихна тъжно.

— За съжаление тази нощ напълно изгоря конюшнята ни, г-н майор. Но пък имаме на разположение няколко плевни, а и за момчетата ви ще се погрижим.

— Както ви е удобно, сър — майорът, изглежда, се поотпусна. — Естествено не искаме да ви създаваме неудобство. — Той се покашля. — А сега трябва да ви говоря за задачата си. Получихме известие, според което във вашето владение трябва да се намира избягал убиец. Според едно анонимно писмо, пуснато в Ричмънд, убиецът се казвал Джон Рурк.

Като покров мълчанието се разпростря над стаята. Само Ралстон не изглеждаше изненадан. Шана не смееше да се помръдне, но погледът й се прокрадна към Рурк. С въздишка на примирение Рурк се обърна, погледна смело майора, лаконична усмивка проигра по устните му.

— На ваше разположение съм, майор Картър. Няма да се опитвам да избягам. — Той кимна към двамата войника на вратата — Няма да се наложи да използвате сила.

Погледите на майора обходиха салона, спряха се на напрегнатите лица на присъстващите.

— Добре. Приемам вашата декларация. Вие сте наясно, че сте под арест, нали?

Рурк кимна а майорът заповяда на войниците да напуснат салона. Картър закова поглед в Рурк и горчива усмивка се плъзна по устните му.

— Бошан! Трябваше да се сетя! — Несъзнателно майорът повтори думите, които Шана бе изрекла само няколко часа по-рано. И потънал в един очевидно болезнен спомен, той си потърка брадичката — Рурк Деверъл Бошан, ако не се лъжа.

Сега най-сетне Ралстон даде израз на почудата, която преди му липсваше. Той разтвори широко уста и направи несигурна крачка към майора.

— Ка…. — Но езикът му бе скован като краката. — Тоя? Бошан? — Той отново посочи с показалец към Рурк. — Той? Но…

Мрачните му очи подскачаха от Джордж на Амелия, от Гейбриъл на Шана, оттам към Джеремая и Натаниел. Най-много се задържаха на Гарланд, която сладко му се усмихваше насреща.

— Ах — преглътна Ралстон. Той подръпваше ръкавицата на лявата си ръка и накрая съвсем я свали, докато се отдръпна към камината и на свой ред се вторачи в жарта.

— Последния път, когато се срещнахме, бяхте още капитан — каза Рурк и посочи към пагоните на Картър.

— Наистина — майорът отново се потърка брадичката, — спомням си много добре, мистър Бошан, и съм много радостен, че този път имам повечко войници с мен.