Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Не мога да намеря наметката на госпожата…

— Стига това, с което е облечена, Хайде да изчезваме, преди да е дошъл някой!

Дебелият шнур, който бяха дръпнали заедно със завесата, сега трябваше да послужи да овържат Елиза като вързоп. Вдигнаха я и я метнаха на нечие широко рамо. Със запушена уста безпомощна като животно за жертвоприношение, Елиза можеше само да стене и да се извива. Изнесоха я навън през лоджията, смъкнаха я на двора по външната стълба. Щом излязоха от къщата, двамата ускориха ход, промушиха се през живия плет, който ограждаше двора. Сега я метнаха като кравай във въздуха — Елиза едва не се задуши от собствения си вик, който заседна в гърлото и. Слава богу, сламата смекчи удара от падането. Някакъв кон изпръхтя уплашено и започна да удря нервно с копито. Ясно: бяха я хвърлили в някаква кола. Приглушеният глас на каруцаря успокояваше животното. Някой започна да трупа върху Елиза слама. Каруцата изпъшка под тежестта на мъжете, които удобно се настаниха на сламата и натиснаха Елиза така, че не можеше да си поеме дъх, а камо ли да помръдне. Подвикнаха на коня, каруцата потегли. Куражът на Елиза достигна най-ниската си точка, когато осъзна, че сега вече няма начин да избяга.

Кочияшът направи широка дъга пред главния вход на двореца. Въпреки че бе тук отскоро, Елиза веднага усети кога дървените колела навлязоха в парадната алея, защото изведнъж ужасното друсане престана. Колко й се искаше да може да изкрещи силно, за да чуе някой, че я отвличат… Напразни надежди. Мъжете се бяха погрижили да онемее. Внезапно към дрънченето на подскачащата каруца се примеси песента на славей. „Колко странно! — помисли Елиза. — В такава студена зимна вечер да чуеш славей…“

Максим Сиймур млъкна, като чу тихото подсвиркване. После кимна с глава и вперил поглед в пламналото, мокро от пот лице на Едуард, тихо изрече:

— Добре, невестулке! Вълкът ти дава отсрочка. Сега имам онова, което исках да си взема и за което скъпо ще ми платиш!

С тези думи Максим скочи встрани, хвърли бърз поглед на присъстващите. Едва ли бяха останали повече от двадесетина мъже, които бяха в състояние да го преследват. Но и повечето от тях се колебаеха. Онези, които бяха предани на Едуард, се скупчиха при вика му:

— Ще избяга! Не го оставяйте! Ще се измъкне! Той е изменник на трона!

Максим дръпна кадифената завеса от прозореца и я захвърли срещу преследвачите си. Докато се мъчеха да се освободят от тежката материя, той обърна една от дългите маси, скочи на следващата и започна да замеря отгоре гостите с натрупаните съдове. Изглеждаше във великолепно настроение, когато изтича до вратата, спря там за малко и вдигна меча си за поздрав към Едуард:

— Този път ви оставям, скуайър! Предполагам, че повечето от присъстващите няма да се натъжат много от оттеглянето ми!

Ръката му се стрелна и мечът се заби в една от гредите на сводестия таван, като остана там да трепти.

— Сбогом, скуайър! — Сиймур разпери ръце и потъна в дълбок поклон. — Оставям ви знак, за да ви напомня, че ще се върна. Или си стягайте колана да се бием, или бягайте и се молете да не ви намеря!

Едуард вдигна очи към тавана. Бляскането на вибриращото още острие като че ли го хипнотизираше. А когато отново се извърна, противникът му бе изчезнал.

— След него! — извика Едуард и се огледа заплашително, но никой не последва заповедта му.

— Да не искате кралицата да ни сметне за страхливци, дето оставихме да избяга един предател!? Тя ще поиска главите ни, ако не го хванем!

С мъка издърпаха от пътя тежката маса. Мъжете, залети целите с какви ли не сосове и меса, се понадигнаха, търсейки опора един в друг, и се запрепъваха след Едуард, който вече тичаше навън.

Едва бяха стигнали до вратата, когато чуха звук на конски копита. Под голите клони на дърветата от двете страни на алеята прелетя ездач, яхнал фризийски жребец.

Едуард изруга, когато позна Сиймур. И бързо се обърна към заобикалящите го:

— На конете! Бързо! Не можем да го оставим да ни избяга!

Плътната завеса й пречеше да диша, а тежестта на двамата мъже, седнали върху балите със слама, й причиняваше непоносими мъки. Силно стегнатият шнур се врязваше в раменете й, но мисълта й работеше трескаво. Какви ли страхотии й предстоят? Неизвестността правеше страха й още по-голям. Тракането на дървените колела по неравните улици отекваше като ехо на разтуптяното й сърце. След безброй опити тя успя да промъкне ръка надолу към бедрото си. Пръстите й напипаха някаква дупка в гънките на завесата. Тя провря тънката си ръка и започна да търси с пръсти по шнура някакъв възел. Глух звук я накара да замръзне неподвижно. Конски тропот! Преследваха ги! Спасението бе близо…