Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Няма никакво съкровище, Куентин — обясни от килията Рамзи. — Поне не такова, каквото да можеш да използваш ти. Онова, което съхраних на сигурно място, бяха само документи, които гарантират на дъщеря ми правото й на наследство.

— А скриновете, които донесохте от Стилярдс? Какво взе от там, което трябваше да отнесеш? — недоверчиво попита Куентин.

Рамзи тръсна разрешената си глава.

— Това бяха празни скринове, които купих за дъщеря си. Това е всичко.

— Всичко? — Куентин се изправи и отчаяно се разкрещя на възрастния мъж: — Защо не ми каза това по-рано? Защо ме остави да си мисля, че има съкровище?

— Ако ти бях казал истината, вече нямаше да съм жив — отвърна откровено Рамзи. — След като вече бе допуснал грешката да ме отвлечеш, знаех, че няма никога да ме пуснеш на свобода.

— През цялото това време… — Куентин онемя.

— Сега искам ключа — прекъсна го Максим и поклати показалец. — Дайте ми го.

Куентин бръкна в джоба на палтото си и извади ключа, разтръска го пред Максим и замахна, за да го хвърли в отходния канал. Елиза затаи дъх, но Максим се стрелна напред и го хвана. В следващия миг Елиза изпищя, а Максим се претърколи настрани, отбягвайки на косъм сабления удар на Куентин. Максим запрати ключа в килията и взе собствената си рапира от Николаус.

— Нека сторим това поне привидно с чест — стрелна с поглед Максим противника си. — Елате, нека видим кой се дуелира по-добре. Може би ще успеете да ме убиете.

Куентин наведе глава и втренчи поглед в оръжието, което държеше. Внезапно той скочи през завързания пазач и се затича нагоре по плъзгавите стълби, диво удряйки Николаус, който бе изскочил напред, за да попречи на бягството му. Максим се спусна мигновено след Куентин, след като се увери, че Николаус е невредим. Междувременно Кенет помагаше на пленниците да се освободят й след това забърза след двамата.

Куентин връхлетя в осеяния с трупове на негови хора салон и изскочи през вратата на двора. Той се спря вцепенен като видя, че по хребета бе заела позиция двойна редица кавалеристи, а пред тях бе разположена една редица пехотинци. Това осъждаше всеки опит за бягство на неуспех. Куентин се заоглежда, побеснял от яд и видя изненадващо подмладилия се Шърб, прогледналия Джъстин и набития готвач, които идваха срещу му. В този миг Максим изхвръкна от вратата, последван от Николаус, Кенет и тримата пленници. Куентин се отдръпна назад покрай един порутен зид над пропастта, а Максим го следваше по петите. Той държеше шпагата си готова за бой, но без да я размахва заплашително.

— Куентин, изгубен сте! Това е последният ви ден. Предайте се!

— Но аз въпреки всичко ще успея! — извика Куентин и размаха шпагата си. Максим се отдръпна и в следния миг Куентин извади от палтото си пистолет.

— Проклет да сте, Сиймур! — изкрещя той. — Преследвахте ме за последен път!

Куентин насочи дулото на пистолета към противника си и Максим потръпна, като чу силния пукот. Той установи изненадан, че не изпитва никаква болка. Потресен, Куентин гледаше към оръжието си. На челото му изведнъж се видя малка, черна дупчица. Като марионетка той се изви бавно, камъкът, на който бе стъпил, се наклони. Празните му очи се насочиха нагоре, той се свлече, после рамото му се сви конвулсивно, а оловният куршум от пистолета му изхвърча в облаците. Камъкът поддаде съвсем и Куентин изчезна в пропастта.

Запращаните от вятъра дъждовни капки трополяха в тишината по кулата, сякаш искаха да измият спомена за смъртта на Куентин. Максим прибра шпагата си в ножницата, а когато се обърна, зад гърба му окаменяла стоеше Арабела. Сълзите по бузите й се сливаха с дъждовните капки.

— Така съжалявам, Максим. За всичко — изрече тя и се разхълца сърцераздирателно.

Елиза пристъпи към нея, за да й вземе пистолета, и го подаде на Максим. Тя отведе братовчедка си в кулата. Кенет пристъпи към крепостната стена и даде знак на войниците да се приближат бързо. Касандра, синовете й и съучастниците на Куентин, които бяха останали живи, бяха арестувани.

Максим не вярваше на очите си, като видя каретата на графиня Ани, следвана от една каруца, в която бяха насядали цяла дузина мъже от Бредбъри, въоръжени с дълги ножове, стари мечове, пръти и няколко коси. Ани слезе от каретата и когато Максим безмълвно посочи към кулата, тя притича край него, за да се увери, че правнучката й е невредима.

— Едва ли можеше да се очаква, че ще изпратят цяла армия на помощ — каза Максим на сър Кенет.