Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Какъв ужасен спомен! Все още го виждам пред себе си! Как втренчено ме гледаше да лежа в сеното. Той побесня от яд и би ме убил, ако не беше се намесил ти и не го беше ударил с пистолета си по главата. Когато той се строполи, облян в кръв, аз не исках да повярвам, че е мъртъв. — Въздишка се изтръгна от гърдите й. — Ужасно беше! Но ти имаше право. Другите трябваше да помислят, че той е паднал от коня си, Всъщност ние нямахме намерение да го убиваме. И всичко това не би се случило, ако не ни беше изненадал.

Нейното доверие към Куентин беше безгранично. Той я въведе в килията, където две свещи осветяваха помещението. Елиза се изправи от леглото, което делеше с баща си и пристъпи напред, но Куентин я върна обратно и пъхна ключа в бравата.

— Любов моя, погледни сама — обърна се Куентин към Арабела. — Елиза тук е затворничка. Нямам никакво намерение да изгоря заради нея. — Той хвана Арабела за ръката и я бутна през вратата на килията. — Защо не й направиш посещение и не я попиташ сама? Тя ще потвърди, че се касае само за съкровището на баща й, от което се нуждая, за да мога след това да избягам заедно с теб.

Куентин тихо затвори вратата зад доверчивата Арабела и превъртя ключа. Случайно погледът му попадна върху една паничка, стояща върху масата. Мазният буламач стоеше явно недокоснат.

— Това не може да се нарече ядене — забеляза Елиза с ирония. — Има какво да се желае от обслужването тук.

— Ще се погрижа да получиш нещо по-добро — каза той и се отправи към стълбата.

— Куентин? — прокънтя от килията гласът на Арабела. — Ела бързо да ме вземеш. Тук съвсем не ми харесва.

— Скоро, любов моя. Когато уредя всичко.

— Куентин?

Той се направи, че не чува вика и тръгна нагоре по стълбата.

Арабела се обърна към Елиза, в очакване на нейните упреци. Но вместо тях в сините й очи тя видя само дълбоко съчувствие, едно чувство, което години наред бе желала хората да изпитват към нея. Съвестта й за първи път се пробуди и тя се просна на леглото. Беше време да проумее истината и да си даде сметка къде се намира.

С настъпването на нощта отчаянието на Максим все повече нарастваше. Не беше успял да открие нито една следа, макар че с часове обикаля наоколо. След като неговият смел, издръжлив кон на два пъти се спъна в тъмнината, Максим трябваше да преустанови търсенето. Той завърза изтощеното животно и изчака докато се върнат другите.

Мъжете си поделиха студените дажби, хапнаха, разстлаха дрехите си върху мъха и легнаха да си починат, всички с изключение на Максим. Грижите не му позволяваха да заспи и той тръгна да обикаля наоколо. Облегнат на едно дърво, той се взираше в далечината, забелязал малка полянка, на която под лунната светлина пасеше сърничка с малките си. Очите му бавно се преместваха, но където и да попаднеше погледът му, той виждаше само Елиза. Нямаше много време. Ако не би бил толкова глупав да твърди, че знае къде е скрито съкровището! Ако не беше пуснал този слух, може би Елиза нямаше да бъде отвлечена.

В този момент сърната се подплаши и той наостри уши. Сякаш някой драскаше с пръчка върху кожа, Максим бавно се скри зад дървото и сложи ръка върху дръжката на шпагата си.

— Максим, аз съм — прошепна сър Кенет.

— Хмм — изсумтя Максим и пак се отдаде на мислите си. Полянката се разстилаше усамотена. Наоколо цареше тишина и двамата мъже се вслушваха в шумовете на хладната нощ.

Максим започна да души изпитателно с нос.

— Някъде гори.

Рицарят също вдиша дълбоко въздух.

— Посока?

Максим се отдръпна от дървото.

— Не може да е далече. Събуди останалите. Ще тръгнем да търсим пеша.

Касандра и синовете й се бяха отдалечили от развалината толкова, колкото им позволяваха силите и докато почувстваха, че са донякъде в безопасност. Увита в палтото си, Касандра беше клекнала до един изгнил дънер и навъсено гледаше синовете си, които разпалвала огъня.

— Ако само имахме нещо за хапваме… Ще умра от глад — мърмореше тя.

— Ти нищо не спомена за провизии, — ядосано каза най-малкият син. — Трябваше да вземем само мускети и коне.

— За всичко ли трябва аз да мисля? Ах… — разтърси се тя от пристъп на кашлица и се опита, размахвайки ръка, да прогони пушека, носещ се от подпалените мокри дървета.

— И на Куентин не му е по-добре — каза другият, протягайки се. — Хвърлих един поглед върху това, което ядяха. По-добре да умра от глад, отколкото да ям подобно нещо.

— Иска ми се да умра сега! На това място! — изплака Касандра театрално. — Ако не от вашата тъпота, то поне от някое диво животно!