Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— А ти как се казваш? — попита Куентин.

— Викат ми Шърб. А внук ми се казва Джъстин.

Куентин посочи с глава кулата.

— Там някой от моите хора ще ви покаже кухнята. Храната не е много, но ще трябва да стигне.

— Какво говорите, Дийт от нищо прави нещо. Ще видите.

Куентин дълго гледа след тях, а после обходи околността, за да се увери, че тримата не са само част от по-голяма група скитници, която дебне някъде в гората. Като не успя да открие нищо съмнително, той се върна обратно и бе много приятно изненадан, когато подуши апетитен аромат, който вече се носеше из старата сграда. Лигите му потекоха, когато влезе в кулата и завари двамата скитници да готвят и да слагат масата. Слепият бе клекнал пред огъня, топлеше се и пиеше от една кана.

— Искате ли малко грог, ваше благородие? — попита Шърб. — Носехме го със себе си.

Поел една голяма кана, Куентин се наслади за миг на благоуханието, преди да отпие глътка. Той кимна с благодарност към готвача, който му подаде една палачинка, изпържена в гореща мазнина. Той доста се учуди, като забеляза колко е вкусна, в същото време осъзна колко бе прегладнял.

— Страхотна е — възхити се Куентин. От дни наред това бе първото нещо, което той одобри.

Старецът се изкикоти.

— Помислих си, че трябва да ви дадем да опитате нещо, преди да преговаряме за заплащането на Дийт.

— Кажи една сума и ако не е безбожна, ще я платя — обеща Куентин. — Добрият готвач не бива да се изпуска… — поне не за краткото време, което възнамеряваше да остане тук още… — Тримата може да спите тук долу в кухнята — даде им той нарежданията си. — Какво има вътре? — погледът му бе попаднал на дългия сандък, който новодошлите бяха поставили до печката.

— Ах… това са ножовете на Дийт — отвърна Шърб с дрезгав глас. Той отиде до сандъка, отвори капака и показа най-горния ред. На една плоска табличка бе положена редица дълги ножове с широки остриета, прилежно подредени в различни преградки. — Трябват му за месото.

Куентин, който с наслада облизваше пръстите си, не видя причина да проучва по-обстойно съдържанието на сандъка. Готвачът има нужда от ножове, съвсем естествено.

— Долу има няколко гости, които ще оценят добрата кухня. Ще те придружа до долу, когато яденето е готово. — За да предотврати неудобни въпроси, той обясни бегло: — Пленници на короната, които държим тук, докато дойдат упълномощени от кралицата хора, за да ги отведат. Никой не влиза и не излиза от килията, ако не я отворя аз.

— Какво ми влиза в работата кого държите тук? — отвърна равнодушно Шърб. — Аз съм тук, за да давам указания на племенника си да може да готви.

— Добре тогава, разбрахме се.

— Куентин! — жалният вик идваше от едно малко, разположено точно отгоре помещение, което Куентин всъщност бе запазил за себе си. — Къде си, сине? Гладна съм!

Повиканият отправи умолителен поглед към небето и после грубо нареди на Шърб:

— Кажи на племенника си да сготви достатъчно, че да мога да затворя устата на тези жалки отрепки. Бог да ти е на помощ, ако не побърза.

Когато малко по-късно Шърб пристигна с една табла. Касандра и синовете й така жално се нахвърлиха върху й, че видът на тази жалка пасмина напомни на Шърб за разкъсващи плячката си вълци.

Затворените в тъмницата се държаха по-достойно. Елиза спеше на нара до баща си, когато я събудиха стъпки. Тя примигна, чу се шум от превъртане на ключ в килията, вратата се отвори, за да пропусне сивокос старец, който влезе, накуцвайки. Като положи товара си на примитивната маса до нара, той косо погледна Елиза и избърса една сълза. Окото му се отвори и затвори — той й намигаше. Елиза го огледа по-внимателно. След миг объркване и несигурност тя разпозна мъжа, макар и да бе преоблечен. Той излезе и се изкачи по стълбите. Елиза разбра какво означаваше появата му. Максим знаеше къде се намират и вече бе започнал да внедрява във вражеския лагер свои верни хора.

Когато вратата се затвори отново, Арабела изтича към железните решетки и извика:

— Куентин! Отново затваряш вратата! Изглежда не мислиш за мен! Ти просто се правиш на глух за молбите ми и ме държиш като пленница.

— Само те пазя от хората си — опита се да се оправдае Куентин. — Човек никога не може да бъде сигурен какво правят, когато им обърне гръб.

— Как не! — иронично отвърна любимата му. — Ти просто ме затваряш тук. Лека-полека разбирам какво означавам за теб.

— Жалби, само жалби! Откак съм тук, само стоновете ти слушам — смъмри я той, сочейки към таблата: — Виж! Заповядах да ти донесат нещо за ядене. Опитай го, де! Може би тогава настроението ти ще се подобри.