Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

— Шт? — Едуард хвърли уплашен поглед през рамо. — А на тебе не ти ли е ясно, че той може би е последната възможност на Арабела? — прошепна той в самото й ухо, бе я хванал за лакътя, силно наведен към нея.

Елиза се отскубна и отговори с едва прикрита ярост:

— По-добре стара мома, отколкото с човек като тоя!

Тя се обърна, прихвана полите си и затича нагоре по стъпалата, преди вуйчо й да може да си отвори устата. Тя мина край галерията, отвори вратата към хола и я пусна да се затръшне толкова силно, че прозорците издрънчаха.

През следващите дни вуйчо й на няколко пъти я моли да се извини на графа. Елиза обаче се бе зарекла, че предпочита да я заколят, отколкото да изпълни молбата му. Тъй като знаеше, че Елиза е способна на всичко, а пък не можеше да предвиди какво ще бъде следващото й хрумване, Едуард я остави накрая, без да настоява повече.

И ето сега Елиза стоеше в хола, изпълнена с неприязън към Риланд. Задачата, която й бе възложил Едуард, й напомняше ритуал, при който една девойка трябва да бъде принесена в жертва на някакво чудовище. Тя ненавиждаше този надут глупак и изпитваше дълбоко съжаление към Арабела.

Щом булката се обърна, Елиза се взе в ръце, не биваше да издаде лошите си чувства. Арабела потърси с очи своята по-малка братовчедка, водена сякаш от някакъв вътрешен глас. Елиза срещна погледа й и бавно кимна в отговор на въпроса, който прочете в светлите сиви очи. По гладкото лице на булката мина сянка, преди да се обърне и да размени няколко думи със своя съпруг. Риланд я проследи с поглед, блеснал от нескрита похот, после самодоволно се обърна отново към другарите си. Сякаш Арабела бе някаква вещ, която може да използва, за да всява страх у околните. Развеселените му другари се надвикваха един друг, пускаха дебелашки шеги, взривовете на дивашкия им смях ставаха все по-силни. Арабела наподоби на лицето си лека усмивка, докато си проправяше път, горда и безучастна, сред пийналите развеселени гости. Тя не проговори, докато изкачваха с Елиза стълбата към западното крило.

— Аз съм жертва на собствената си глупост! — заяви тъжно Арабела.

Елиза погледна братовчедка си. Чудеше се какво ли я е подтикнало да направи това неочаквано признание. В конфликтни ситуации Арабела винаги бе запазвала своята сдържаност, дори и при гневните изблици на баща си. Тя бе показала даже, че е склонна да дадат ръката й на графа. Доколкото Елиза знаеше, досега Арабела никога не се бе оплаквала от Риланд, макар че понякога не можеше да скрие, че трагедиите, които бе преживяла, са оставили следа. И Едуард не можеше да направи нищо срещу нейната меланхолия и нейното примирение, което приличаше по-скоро на съкрушеност. За да отвлекат Арабела от тъжните й мисли, за които, разбира се, си имаше причини, близките й страшно я глезеха.

— Какво те измъчва, Арабела? Защо говориш такива работи? — заразпитва Елиза разтревожена.

— Ах, Елиза! Опитай се да ме разбереш. Риланд е добър и благороден човек… да, дори и представителен… но…

Това, че Риланд предизвикваше колебание у младата си булка, бе твърде разбираемо за Елиза. Ако си бяха сменили ролите и Елиза се бе омъжила за графа, тя би изпитвала хиляди опасения…

— Над мен тегне страшно проклятие! — продължи Арабела с приглушен глас и спря на едно от стъпалата. Облегна глава на каменната стена, без да помисли, че мачка обшитата със скъпоценни камъни шапчица върху изкусно подредените си коси. — Всеки един от мъжете, които поискаха ръката ми, ми бе отнет от някаква ужасна трагедия. Къде отидоха всички те? До един станаха жертва на жестока участ. Когато първите двама бяха покосени от незнайна болест, все още мислех, че е случайност. Третият бе убит от разбойници. По Великден, преди три години, земята се затресе и от църквата се откъртиха камъни, които убиха Уилям, четвъртият годеник… А бяхме сгодени само от седмица! Петият ми годеник бе отвлечен, кой знае къде ще намерят костите му някой ден. А след това шестият… — Арабела отрони тъжна въздишка и сбърчи чело от болка.

— Не беше ли това маркиз Бредбъри? — подхвърли тихичко Елиза.

Арабела кимна.

— Да… Максим… той беше шестият…

Елиза сложи тънката си ръка на рамото на Арабела.

— Няма да седнеш сега да жалиш за един убиец и предател!

Без да отговори, Арабела продължи нагоре по стълбите, минаха коридора, влязоха в нейните покои. Тя пресече преддверието и спря чак до камината в голямата спалня, свали шапчицата с воала и я хвърли небрежно.