Катлийн Удиуиз - Сълзи от злато

Гневните му викове накараха коня да побегне. Сега той стоеше недалеч и клатеше нервно глава. Котката се бе метнала на каменния зид и, вече на сигурно място, спокойно ближеше лапа и сресваше козинката си.

Мрачният поглед на Риланд сложи край на хихикането на прислугата. Сега той се насочи към малката нахалница, която бе имала смелостта да му се противопостави. Елиза издържа спокойно погледа му, усмихната, кротка и загадъчна. Много добре знаеше, че сега той ще се опита да я натика в някой от ъглите на двора. Тя бавно отстъпваше, докато усети зад гърба си каменния зид. Беше готова да приеме схватката. Сипейки проклятия, Риланд я пипна за яката, повдигна я от земята и здраво я раздруса. Но Елиза реагира светкавично: драскаше, хапеше, риташе, пъхна пръсти в очите му, бранеше се като обезумяла, докато най-после този не толкова изискан благородник застена от болка.

— Зверче такова! — изрева той и посегна да я удари.

— Господ да ни е на помощ! — се провикна Едуард от галерията, която бе построена по протежение на стената. — Какво става? — Ужасен от гледката, която му се представи, той изтича надолу по стъпалата и с помощта на слугите раздели двамата противници. Но племенницата му успя да ритне още веднъж врага си по пищяла.

— Гадно изчадие! Мошеник! — крещеше тя към Риланд съвсем не като дама. — От коя дупка изпълзя?!

— Елиза, успокой се! — Едуард бе слисан от обидите, които племенницата му сипеше срещу графа. Опитвайки се да спаси положението, той й напомни: — Това е годеникът на Арабела…

— Горката Арабела! — пресече го Елиза. — Да я дадеш на недодялан идиот като тоя…

— Шт, момиче! — Едуард зачупи ръце отчаяно, чудеше се как да омилостиви бъдещия си зет. Никога не бе изпадал в толкова трудно положение. Срещу племенницата си не можеше да предприеме нищо, без да рискува да изгуби парите й. Ала не трябваше да настройва и графа срещу себе си …

— Риланд, не бива да обръщате внимание на момичето! Тя е извън себе си. Моя роднина е, скоро пристигна… Виждате, че има още много да учи. Моля ви, смирете гнева си, нека да оправим всичко като възпитани кора!

— Тя нарани коня ми! — С ръкавицата си, от която още капеше вода, Риланд посочи към животното. От жеста му жребецът се подплаши и метна глава назад. На ноздрите му имаше кървава драскотина, по скъпата юзда проблясваха капчици кръв, като наниз дребни рубини. — Ще му остане белег завинаги… — Сега Риланд се сети и за още нещо. Той хвана главата си и простена: — Щях да си разбия главата в камъните. По нейна вина!

— Не се бойте, милорд! — обади се хапливо Елиза. — Празна глава не може да пострада!

Гневът на Риланд отново пламна. Той заплашително й показа юмрука си.

— Гъска глупава! Та Еди можеше да те убие! Следващия път ще те натика в калта и ще те стъпче!

В отговора на Елиза бликаше подигравка:

— Милорд, след като се запознах с вас, следващият път ще знам как да ви посрещна, когато пришпорите коня си срещу мене.

— Риланд, простете на момичето! — побърза да се намеси Едуард с умолителен глас. — Тя не знае…

— Запомни добре името, момиче! — заплаши графът, без да обръща внимание на молбите на Едуард. — Гледай да се скриеш, като чуеш, че идва Риланд Хъксфорд, граф Чедуик, на своя голям Еди! Предупредена си!

— Великолепен кон ви дадоха! — присмя се Елиза. — Прекалено благороден за вас. Ще се помъча да го запомня.

Под дръзкия й поглед, който отново го хвърли в ярост, Риланд стана целият на червени петна. В отчаяни усилия да предотврати поредното избухване, Едуард го хвана успокоително за ръката.

— Ела, синко! — каза той, като се насилваше да се усмихва. — Хайде да седнем пред камината и да пийнем по чаша хубава горчива бира!

Едуард бързо кимна на един от прислужниците да подкрепи измокрения до кости граф. Когато Риланд най-после се отдалечи, скуайърът се обърна ядно към Елиза. Погледът му обещаваше неприятности. Щом Риланд бе достатъчно далеч, за да не може да чуе, той гневно избухна:

— Да не си изгубила ума си?! Да не искаш да съсипеш и тази партия на Арабела? — Едуард вдигна ръце в мълчаливо отчаяние. — Или целиш да ми създадеш неприятности, като обиждаш добрия човек в собствената ми къща?

— Неговите палячовщини са причина за всичко! — опита се да възрази Елиза гневно. — Едва не ме уби с огромния си жребец! — Тя посочи с глава към коня, който едно от момчетата точно отвеждаше. Конярчето потупа с обич животното по врата. Жребецът потърка муцуна в ръката му като на стар приятел и вече съвсем не изглеждаше страшен. — Въобще ли не те интересува, че този Риланд е просто един надут глупак?