Катлийн Удиуиз - Неуловимият пламък

Накрая той нервно протегна ръка и я помоли да свършва по-бързо с разглеждането. Тогава погледът й се спря на датата след подписа на Лидия. Без да прикрива изненадата си, Сарина възкликна:

— Но това е преди шест години!

— Точно така — отвърна Ръд, след което издърпа завещанието от ръцете й и бързо го сви на руло. — Не виждам нищо смущаващо. Доста хора уреждат тези въпроси много преди да е станало нужда. Дори бих се осмелил да отбележа, че е твърде разумно от тяхна страна.

— Но това значи, че завещанието е изготвено, преди родителите ми да загинат и Лидия да стане моя настойница. Като се вземат предвид тези обстоятелства, може да се предположи, че тя би трябвало да е изготвила ново завещание…

— В което да включи и вас? — прекъсна я язвително Алистър. С гневно движение той се изправи от креслото, като почти събори Сибил на земята. Започна да обикаля из стаята с походка на хищник, търсещ плячка, като докосваше всяка мебел, всеки дребен предмет. Не пропусна дори и тежките пердета на прозорците, сякаш по този начин искаше да каже, че всичко това му принадлежи.

— Това ли мислите, мис Кендал? Мислите, че леля ми трябваше да остави нещо и на вас, така ли?

Въпреки че отвращението й към този мъж се засилваше с всяка негова дума, Сарина се опита да се държи и говори спокойно.

— Като се вземе под внимание колко грижливо се отнасяше към делата си вашата леля, то се осмелявам да вярвам, че тя би взела необходимите мерки да промени завещанието си, ако обстоятелствата около нея се променят. Най-малкото, което би направила за мен, е да ми отпусне достатъчно време да уредя заминаването си, преди да остави всичко на вас.

— Да, но както виждаш, не е! — отсече разпалено Алистър, като поклащаше нервно горната част на тялото си. — Не смяташ ли, че леля ми направи прекалено много за теб още приживе? И, по дяволите, тя го съзнаваше много добре! Позволи ти да живееш под нейния покрив, задоволяваше всяка твоя прищявка, обличаше те в най-изисканите дрехи, хвърляше наляво и надясно пари, за да спонсорира абсурдните изложби на твоите картини… Би трябвало да паднеш на колене и да благодариш на бога за щедростта на леля ми, вместо да искаш още време, в което да пилееш наследството ми.

Искрено наранена от тези думи, Сарина възрази с горчивина:

— В никакъв случай не съм очаквала да получа част от полагащото ви се наследство, мистър Уинтръп. Просто ми се вижда странно, че Лидия не споменава и дума за мен, дори като се вземе под внимание факта, че съм все още непълнолетна. Все пак тя бе моя законна настойница, ако не сте забравили! — допълни Сарина.

— А може би сладката ми леличка се е надявала да се отърве от теб, преди да се спомине — възрази с ехидна усмивка Алистър. — Вероятно е възнамерявала да те сгоди за някой богат господин и така да прехвърли отговорността за теб другиму. Като вземем под внимание нейната издръжливост и жилавост, мога да предположа, че не е очаквала да умре толкова скоро, та да има нужда да споменава и теб в завещанието.

В бадемовите очи на Сарина, скрити зад дългите мигли, припламнаха изпепеляващи пламъчета.

— Ако поне малко познавахте леля си, мистър Уинтръп — скръцна със зъби тя, — щяхте да знаете, че я е грижа за хората около нея и не се освобождава безразсъдно и с лека ръка от тях.

— Въобще не ме интересува какво смяташ, млада госпожице — изрева Алистър. Сарина си помисли, че крехката порцеланова овчарка ще се строши в ръката му. — Единственото, което има значение, е завещанието. Чу и видя какво е написано! Сега аз съм господар в тази къща, и единственото, което има значение, е законът.

— Точно така, Ал, кажи й го! За каква се мисли тая надута госпожичка? — запляска с ръце Сибил като малко детенце, което се радва на куклено представление.

— Очевидно, скъпа, мис Кендал се смята за голяма работа — отвърна подигравателно Алистър, след което остави порцелановата овчарка на масата и впери искрящите си черни очи в Сарина.

Това накара младото момиче инстинктивно да отстъпи крачка назад. Не познаваше достатъчно добре мъжа, който стоеше срещу нея, за да предположи какво може да направи в яда си. Несъмнено той не притежаваше и капка галантност и изисканост, така че можеше да очаква всичко от него — дори и насилие. За неин ужас канапето беше точно зад гърба й. Сарина се озова лице в лице с мазната му усмивка.

Алистър долови уплахата й и това го окуражи.

— Но мис Кендал греши — допълни той с мазен глас. — Тя не е нищо повече от една жалка просякиня, която през всички тези години най-нагло се е възползвала от щедростта на леля ми с единствената цел да измъкне колкото може повече от старата жена. Ето например тази скъпа рокля, която носи — Алистър протегна бързо ръка и сграбчи белите връвчици, с които бе пристегнато деколтето.