П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

— Със седмици, както подразбрах. Ако не и с месеци. Всъщност, говореше така, като че ли възнамерява да остане завинаги. А, забравих да спомена, че ще доведе със себе си и оня пияндур. Лека нощ, Кларънс, лека нощ — изчурулика полковник Уедж жизнерадостно.

След като веселото му настроение се възстанови напълно при мисълта, че е съсипал това на родственика си, той се запъти към Синята стая да докладва на своята благоверна, която беше приключила с крема за лице и сега прелистваше някакъв роман в леглото.

Щом вратата се отвори, тя погледна над страниците и нададе волен вик:

— Егбърт!

— Здравей, скъпа.

За разлика от останалите членове на фамилията й, които бяха снажни и величествени, лейди Хърмион Уедж бе ниска, тантуреста и приличаше на готвачка. В някое от по-ведрите си настроения тя бе по-близо до готвачка, доволна от последното си суфле, но бидейки гневна, лейди Хърмион бе досущ като готвачка, заплашваща с напускане. И в двата случая тази дама бе „като“ готвачка, но готвачка със силен характер. И все пак, тъй като любовта е сляпа, не можеше да не се отчете изисканата преданост, с която съпругът й се наведе и избягвайки крема за лице, я бацна по връхчето на нощната шапчица. Те бяха щастлива и сговорна двойка. Повечето от хората, които си бяха имали вземане-даване с тази страховита жена, треперещи като лист пред смръщените й вежди, споделяха мнението на лорд Емсуърт, но полковник Уедж нито за миг не бе съжалявал за думите си: „Ъ? О, да, разбира си, как не.“ в отговор на запитването на свещеника: „Вземаш ли ти, Егбърт, тази жена Хърмион…?“. Тогава, когато другите примираха под властния й поглед, последният й се възхищаваше.

— Е, върнах се най-после, гълъбче. Влакът закъсня, а после останах да се разтъпча в градината. Попаднах на Кларънс.

— Бил е навън в градината?

— Да. Насила си викаше лумбагото и точно това му казах. Каква е тая работа с Дора? Сутринта, пресичайки Гроувнър Скуеър, срещнах младата Прудънс — беше извела на разходка ония нейни кучета. Но тя не ми спомена нищо. Според Кларънс, Дора писала, че я мъчат някакви зайци.

Лейди Хърмион цъкна с език, както толкова често й се налагаше да цъка, щом брат й се явяваше тема на разговор.

— Да можеше Кларънс поне от време на време да не си седи на ушите и да не зяпа с отворена уста, а да обърне малко внимание на това, което му се говори. Казах му, че Дора е обезпокоена, защото някакъв мъж нарекъл Прудънс „зайче на моите мечти“.

— О, това ли било? Кой е този мъж?

— Самата тя няма никаква представа. Точно затова е толкова разтревожена. Вчера икономът влязъл и потърсил Прудънс, защото някакъв господин искал да говори с нея по телефона. Прудънс я нямало, така че Дора взела слушалката и един странен мъжки глас произнесъл: „Привет, скъпоценно зайче на моите мечти.“

— А тя?

— Оплескала работата, както може и да се очаква от нея. Дора наистина няма пипе за нищо. Вместо да изчака и да чуе повече, тя казала, че се обажда майката на Прудънс. При което мъжът хлъцнал и затворил. Разбира се, тя разпитала Прудънс, след като се прибрала, кой е този, който я нарича „зайче на моите мечти“, но Прудънс отвърнала, че може да е всеки.

— Това е логично. В днешно време хората се наричат как ли не.

— Но не и „зайче на моите мечти“.

— Смяташ, че е твърде интимно?

— Знам само, че бих направила най-задълбочено проучване на всеки, когото чуя да нарича Вероника „зайче на мечтите му“. Нищо чудно, че Дора е неспокойна. Според нея Прудънс напоследък често се виждала с Галахад и кой знае с кого може да я е запознал. Представата на Галахад за подходящ приятел на едно чувствително момиче спокойно би могла да включва някой смахнат дерби-маниак или картоиграч.

По лицето на полковник Уедж се появиха ония признаци на свян, които се наблюдават у всички женени мъже, когато стане дума за хора, които те самите високо ценят, но за които знаят, че са измет в очите на съпругите им. Ясно му беше, че обичта и възхищението, което хранеше към по-младия брат на лорд Емсуърт, Почитаемия Галахад Трийпуд, не се споделя от сестрите на последния, за които този изискан светски лъв с рицарско сърце бе само едно ненужно леке върху честта на гордата фамилия.

— Някои от приятелите на Гали наистина са особняци — призна той. — Веднъж един от тях ми задигна портфейла. Видях го на банкета.

— Кой, джебчията?

— Не, Гали.

— А, банкетът ще пропадне без него.

— Хайде, гълъбче, не говори така, като че ли е било някаква оргия. А какъвто и живот да води Гали, за бога, добре му понася. Не познавам човек, който да изглежда в по-цветущо здраве. Ще дойде тук за рождения ден на Вий.