П. Удхаус - Пълнолуние в Бландингс

Речено, сторено — така действаше Типтън Плимсол. С песен на уста той се намести на бара и каза на бармана да си размърда китките и да започне да налива, защото е пристигнал клиент с пълен джоб. В същото време един младеж, който се суетеше около двукрилата врата и зяпаше към улицата, изведнъж свърна към бара и тръгна решително. Беше (едър тип с вид на дружелюбна горила и явно преживяваше някакво нервно напрежение. Казваше се Листър, Уилиям Галахад, и беше дошъл в „Бариболт“ да запази маса за сватбено тържество.

Когато едри, сериозни младежи със здравомислещи глави на раменете се влюбят отчаяно в дребни, безразсъдни, импулсивни момичета, чието мото е „Всичко е движение“, резултатът нерядко е че те се чувстват оплетени като патета в кълчища. Създавайки впечатлението за нервно напрежение, Бил Листър в никакъв случай не заблуждаваше публиката. Откак Прудънс Гарланд нахлу като буря в живота му, той непрестанно имаше усещането, че е обрулено листо, подхвърляно от есенната вихрушка. Бил беше простосърдечно дисциплинирано момче. Природата го беше предопределила да бъде от ония мъже, при които любовта, когато й дойде времето, идва на пръсти и постепенно и преминава в строго определени рамки и плавни етапи от първата среща до скромната сватба с шаферите, въвеждащи приятели и роднини в църквата. Ако някога е имало мъж, роден да бъде в центъра на сватбената фотография, облечен в официален костюм, то това беше Уилиям Галахад Листър.

А ето го сега, след цял месец трескави потайни срещи и страстна секретна кореспонденция, бе на прага на таен брак в гражданско отделение. Не че имаше нещо против, разбира се. Той одобряваше. Ако Прудънс бе пожелала сватба ала Холивуд, с оркестър, камери и светлинни ефекти, той би събрал целия си кураж и би го понесъл. Защото нито за секунда не изпускаше основното, което наистина значеше нещо, а именно, че тя ще стане негова съпруга. Но имаше моменти, когато му се искаше събитията да се бяха развили по-различно и едно от импровизираните подобрения, които можеше да предложи, беше истински тържествен сватбен обяд.

Хотел „Бариболт“, който приютява главно американски милионери и гостуващи махараджи, има славата на място, където карат попадналия по погрешка клиент да се чувства като бълха. Хората от обслужващия персонал се избират главно по това дали могат да присвиват уста и да повдигат вежди точно ония пет милиметра повече, които да обърнат нещата.

Бил, както видяхме на снимката, беше здрав, мъжествен левент, и ако трябваше някой да се занимае с побеснял бик, едва ли можеха да се намерят по-сигурни ръце от неговите. Но има моменти, когато мускулите и габаритите не носят червени точки и насред пищния интериор на „Бариболт“ по-добра работа вършат изисканата елегантност и съвършената кройка. Дрехите на Бил, обаче, макар и идеални за бохемски сбирки в някое студио в Челси, съвсем не пасваха на този храм на бог Мамон. Като се прибави и вродената му свенливост, можем да си обясним неловкото положение, в което изпадна след разговора си с един зализан тип в ресторанта. Съвсем ясно бе, че онзи не хареса вратовръзката му и не можа да проумее как е възможно някой с панталони като чували да резервира маса за обяд на такова място. Бедният младеж се беше измъкнал, олюлявайки се, с чувството, че прилича на слон в стъкларски магазин или в най-добрия случай — на скитащ бродяга. Но когато стигна до двукрилата врата, извеждаща към улицата, мерна на алеята онова същото конте в униформа, което приличаше на бившия крал на Занзибар и което на влизане не беше скрило присмеха в погледа си. Внезапно Бил осъзна, че няма да има сили да мине отново покрай тоя мъж, ако първо не гаврътне едно питие за смелост. Ето защо беше сменил така рязко посоката и се бе насочил към бара.

В този момент Типтън Плимсол тъкмо беше изпразнил първата чаша и наблюдаваше как барманът му приготвя втора.

Предвидливият ум, отговорен за построяването на бара в „Бариболт“, беше конструирал горната половина на вратата му от стъкло, за да могат младите гуляйджии, които идваха да утолят жаждата си, да хвърлят предварително по едно око вътре и да се уверят, че нито един от кредиторите им не е там. Като залепи нос в стъклото, Бил със съжаление забеляза, че на бара се е разположил висок слаб младеж, което го накара да се отдръпне и да помисли. Изобщо не беше сигурен, че в това нестабилно състояние на духа може да търпи компанията на високи слаби младежи.