П. Удхаус - Рицарският подвиг на Мървин

Това, естествено, довело до нежелателни резултати. Неизвестно откъде изскочилите тълпи услужливо протегнали ръце. Едни го сграбчили за яката, други за дъното на панталоните, и докато се усети, Мървин вече охлаждал ентусиазма си в полицейския участък на Вайн Стрийт.

Оттук нататък спомените му са твърде замътени. Докато се усети, мястото на действието се променило и той се озовал в съдебната зала пред лицето на магистрат с лице на бухал и нрав на невестулка.

От диалога, на който станал свидетел, си спомня следното:

Полицай: Щом чух да викат „Дръжте крадеца“, ваша светлост, се завтекох и кат видях обвиняемия да търчи кат изтърван, тутакси го задържах.

Съдия: Значи задържаният тичаше без задръжки?

(Смях в залата.)

Полицай: После научих, ваша светлост, че се опитал да отнеме противозаконно кошница с ягоди.

Съдия: Как се държа арестантът?

Полицай: Иначе ми се видя кротък и свит момък, ваша светлост.

Съдия: Ако е бил толкоз свит, нямаше да свие ягодите. (Смях в залата.) Какво ще кажеш в свое оправдание, млади човече?

Мървин: О! А!

Съдия: Браво. Достойно се защити. Десет лири глоба или четиринайсет дни на топло.

Сами разбирате колко болезнено са се развили събитията за сина на братовчед ми. От чисто театрална гледна точка съдията го избутал от сцената, свел го до комедиен персонаж и от самото начало си подсигурил симпатиите на публиката. Освен това не бива да забравяме, че Мървин бил изхарчил цялата си стипендия, ако не броим самотната лира, двата шилинга и трите пенса, а сега на всичкото отгоре трябвало да се изръси за глоба от цели десет лири, ако не желаел да прекара две седмици на топло.

Мървин не разполагал с богат избор от решения. Чувствителната му душа се бунтувала при мисълта, че дваж по-чувствителните му телеса ще трябва да гният в тъмница, затова на преден план изникнала необходимостта да набави средства. Единственото, за което се сетил, било да се обърне към вуйчо си — лорд Блотсам.

Изпратил послание до площад „Бъркли“ гласящо, че любимият племенник чезне в карцера, и не след дълго се явил икономът с писмо, съдържащо десет лири, Проклятието на Блотсамови, третокласен билет до гара Блотсам Реджис в графство Шрошпир и недвусмислените напътствия в мига, в който смъкне оковите, да скочи на първия влак, да се яви в имението и да не мърда оттам, докато не получи нови указания.

Защото в замъка, заключавал вуйчото в един силно формулиран пасаж, дори един завършен непрокопсаник, галфон и тиквеник като племенника му не, би могъл да извърши кой знае каква дивотия и да опозори фамилното име.

В тези думи, признава Мървин, се съдържала голяма доза неподправена истина. Замъкът Блотсам — тази благородна руина, е разположен поне на десет километра от коя да е географска точка и единствения път, когато някой сполучил, квартирувайки там, да навлече позор на фамилното име, било по време на Едуард Изповедника, когато тогавашният граф Блотсам подмамил местните земевладелци с щедри обещания да ги черпи медовина, след което ги изклал с бойната си секира, отсякъл им главите и — демонстрирайки доста крещящ вкус — ги набучил на колове по кулите на крепостната стена.

И така Мървин бил заточен в замъка и почти веднага времето взело да тътри крака, докато на третия ден окончателно спряло. Първите два дни успял да се справи, като издълбал трудолюбиво инициалите на любимото момиче, оградени в сърце, върху всички вековни букове в парка на замъка. На третата сутрин обаче строшил бой-скаутското си ножче и направо взел да се чуди как да си убие времето. За да го запълни с нещо, излязъл, намусен, на разходка и след като се помотал насам-натам, потънал в мисли за прекрасната Кларис, налетял на цяла редица оранжерии. И тъй като времето било сурово и източният вятър пронизвал голфовете му не по-малко успешно от бойната секира, опозорила още преди него Блотсамови, той решил да се посгрее вътре и да изпуши на топло две-три цигари.

Едва влязъл обаче през вратата и се видял заобиколен от всички страни с ягоди. Цели ягодови полета се зверели насреща му, сочни и сладки.

Първата мисъл, която го споходила, била, че е станал свидетел на чудо. Спомнил си подобно изживяване на израилтяните в пустинята — само че онзи път, поясни ми той, както си споделяли един с друг колко добре би им се отразила малко манна и колко жалко, че отникъде взорът манна не вижда, и на какво прилича това, интендантството явно не си гледа работата като хората и нищо чудно някой някому да е намазал ръката и хоп! не щеш ли, вместо гръм от ясно небе се посипала манна колкото им душа иска, та дори останало за закуска на Другия ден.