П. Удхаус - Горе главата, Джийвс

— Имаш доста изискани приятели.

— Не са ми приятели. Но харесвам младата Стифи и винаги съм готов да я притисна до гърдите си при условие, че не започне с нейните номера. Само че тя винаги ги започва. Мисля, че с това приключваме списъка. О не, Гъси. Забравих Гъси.

— Той пък кой е?

— Приятел, когото познавам от пелени. Сгоден е за Мадлин Басет. Името му е Гъси Финк-Нотъл.

Тя изквича пронизително.

— Носи ли очила с рогови рамки?

— Да.

— И отглежда тритони?

— В неограничени количества. Познаваш ли го?

— Срещнахме се на едно артистично парти.

— Сега чувам, че се събира с художници.

— Случайно беше там и разговаряхме през по-голямата част от вечерта. Ако питаш мен, той се същинско агънце-багънце.

— Искаш да кажеш риба.

— Не, не искам.

— Но той прилича на риба.

— Не е вярно!

— Добре, както кажеш — рекох толерантно, защото явно беше безсмислено да споря с момиче, прекарало цяла вечер с Гъси Финк-Нотъл, без да забележи приликата му с риба. — Те това е Тотли Тауърс. С диви коне не могат да ме завлекат там. Ти обаче сигурно ще прекараш приятно — побързах да добавя, защото не исках да я угнетявам излишно. — Имението е прекрасно, стига да не си тръгнала да задигаш сметаниери.

— Да какво?

— Нищо, нищо — казах аз и насочих разговора към други теми.

Когато се разделихме, тя ми се стори унила и имаше защо. Аз също не бих се нарекъл неунил. Падам си малко суеверен и начинът, по който Басетовото домакинство надигаше грозната си глава, ако разбирате какво искам да кажа, ми се стори твърде зловещ. Мъчеше ме… как беше? Започва с п… пре… предчувствие! Мъчеше ме предчувствието, че моят ангел хранител ме предупреждава за опитите на Тотли Тауърс да се завърне в моя живот и че ще направя добре, ако внимавам къде стъпвам и си отварям очите на четири.

Така че след около половин час един замислен Бъртрам Устър седеше в пушалнята на „Търтеите“ и въртеше замислено в ръце чаша френски коняк. Правех се на глух за предложенията на останалите членове на клуба да ме юркат от спорт на спорт, защото исках да поразмишлявам. Опитвах се да си внуша, че цялата тази история с Тотли Тауърс е най-обикновено съвпадение и не означаваше нищо, когато келнерът се плъзна към моята маса и ме уведоми, че отвън стоял някакъв господин, който искал да разговаря с мен. Духовно лице на име Пинкър, каза той и аз отново демонстрирах едно от моите трепвания, като този път предчувствието ми беше по-осезаемо от всякога.

Не че имах нещо против благочестивия Пинкър. Обичах го като роден брат. Следвахме заедно в Оксфорд и отношенията ни винаги са били крайно дружелюбни. Но макар и формално да не беше жител на Тотли Тауърс, той помагаше на викария да лекува душите на местните земеделци в съседното село Тотли-на-платото. Това бе достатъчно, за да може внезапната му поява да задълбочи моите опасения. Оставаше само да цъфнат ръка в ръка сър Уоткин Басет, Мадлин Басет, Родерик Споуд и кучето Бартоломю, за да се осъществят изцяло предчувствията ми. Моето уважение към проницателността на моя ангел хранител достигна нов връх. Падаше си малко злокобен и с подчертано предразположение към черногледство, но иначе си знаеше работата.

— Вкарай го вътре — рекох безжизнено и след малко преподобният Х. П. Пинкър се препъна на прага. Тръгна към мен с протегната длан и пътьом ловко прекатури една отрупана с чаши масичка, което е негова неизменна практика при придвижване от място на място в мебелирана стая.

Което ме учуди, защото след като представя четири години университета и шест години страната на футболното поле, той продължава да рита за „Арлекините“, щом успее да се измъкне някоя събота от спасяването на души. И докато играе футбол, стои не по-малко здраво на краката си от кой да е елен, сърна, или всяко друго добиче, което не преплита крака през три плета и не събаря де що има за събаряне. Наблюдавал съм го нееднократно на игрището и бях дълбоко впечатлен от неговата виртуозност. Ръгби футболът е малко или повече затворена книга за мен, тъй като никога не съм я практикувал, но дори аз можех да се убедя, че е много добър. Пъргавината, с която се припкаше и рипаше, бе крайно внушителна, както и душегубната страст, с която се бореше за топката. Неизменно докопваше противника и тогава въздухът вибрираше от развълнуваните викове на погребалните агенти от публиката, наддаващи за трупа.

Той е сгоден за Стифи Бинг и дългогодишният му стаж във футбола би трябвало да се окаже прекрасна подготовка за бъдеш живот с нея. Защото аз гледам така на нещата: ако на някой приятел в продължение на години събота подир събота тълпи отбрани едрогабаритни и кръвожадни злодеи стръвно са друсали хорце върху лицето му с подковани с тежки габъри обувки, той няма защо да се плаши дори от брак с момиче като Стифи, която, откак е проходила, не е дочакала залез, без да отпочне някое откачено безобразие с цел да избели косите на всичко живо около себе си. Лошото е, че всичко живо около нея рядко дочаква да му побелеят косите, защото много преди това си ги оскубва от мъка и покруса.