П. Удхаус - Граф или бръснар

Тежка въздишка разлюля гърдите на Сид и той погледна мрачно мамчето.

— Трябваше да се сетя какви ще ги нацвъкаш, още щом се запъти към църквата — каза той.

Следващите думи на сър Хърбърт бяха изречени с много по-дружелюбен тон. Вече бе започнал уреждането на по-маловажните детайли.

— Макар сега вече да разбираш, че не можеш да имаш абсолютно никакви претенции към него, сигурен съм, че лорд Дройтуич ще се отнесе щедро с теб. Ако например искаш да се преместиш на Бонд стрийт, не се съмнявам, че…

Внезапно замлъкна, защото пронизителният писък, нададен от спътницата му, би отнел дар словото и на по-надарен оратор. Но като видя причината, той се присъедини към вокалната й изява, надавайки вик в по-ниска октава.

— Тони!

Тони седеше върху ръба на мивката. В лявата си ръка държеше съдбоносния документ, а в дясната си ръка — запалка. В следващия миг хартията вече пукаше и се виеше в пламъци.

— Тони!

Този път възклицанието беше на Вайолет и той я погледна с лека усмивка. Хартията падна на пода във вид на черна пепел. Тони се изправи.

— Горенето изисква твърда ръка — отбеляза доволно той.

Слънчевата светлина, лееща се през френските прозорци, трептеше с безброй весели пламъчета из дневната на Лангли Енд — танцуваше сред кристала и среброто, искреше по старите полирани столове и обливаше портрета на Дългия меч със златни струи. Но до последния от неговите потомци тя така и не можеше да достигне, защото Сид, който не беше голям почитател на светлината, се бе настанил в дълбоко кресло в сенчестата част от стаята и бе зает с проучване на прогнозите за конните надбягвания в сутрешния вестник.

Но ако слънчевата светлина нямаше достъп до външната му обвивка, то тя в значително количество изпълваше душата му. Две седмици бяха изминали от драматичните събития на Мот стрийт, Найтсбридж и през нито един от тези дни той не бе пропуснал да се поздрави за неочаквания завършек на последната семейна сбирка. Пътят към графската титлата изглеждаше гладък като яйчена черупка и докато четеше, Сид доволно си тананикаше.

Звук на стъпки прекъсна гореизложените приятни мисли и като свали вестника, който препятстваше пряката му видимост, Сид съзря Тони. Появата му го изненада, защото смяташе, че местонахождението на бъдещия бивш граф Дройтуич е на около седемдесет мили оттук. Но изненадата не беше неприятна. Сид нямаше нищо против Тони. Да, Сид бе наругал здраво сър Хърбърт и лейди Лидия, казвайки им точно какво мисли за тях, не спести откровенията си и към Почитаемия Фреди Чок-Маршъл в една емоционална сцена, но към Тони Сид не таеше враждебност. Напротив, харесваше го и признаваше, че бе постъпил честно спрямо него. Затова когато заговори, в тона му нямаше онова раздразнение на домакин, който вижда как през личния му френски прозорец прекрачва неканен натрапник.

— О, това си ти, млади Прайс? — възкликна Сид.

Тони докосна чело почтително.

— Добрутро, милорд.

— Какво те води насам?

— Сър Хърбърт ме призова на конференция — обясни Тони. — Пристигнах заедно с Поли в двуместния звяр.

— Поли добре ли е?

— Толкова добре, колкото може да бъде всяко момиче, което ще се сродява с мен след седмица или две.

Сид свали вестника.

— Вие двамата ще се жените?

— Ще се женим.

— Е, положението можеше и да е по-лошо.

[???] йчена черуп-ителният писък, на [???] Но пък не може да е по-върховно.

— Тя е чудесно момиче… Поли — продължи Сид замислено. — Много я бива с маникюра. Ще ти е от голяма полза в салона.

— Ти очерта мила картинка на живота на един женен бръснар — каза Тони. — Докато преданият помощник разкрасява крайниците на клиента, другият му кълца къдриците. Харесва ми. Романтично е. За съжаление аз едва ли ще мога да го изпробвам. Веднага след церемонията изчезваме да трупаме богатство. Кения е мястото, на което сме се спрели. Ще отглеждаме кафе.

Сид се размърда нервно.

— Ъ? Ами салонът?

— Продавам го.

— Какво! — гласът на Сид издаваше неописуем ужас. Очевидно духът му бе здраво раздрусан от новината. — Не го мислиш сериозно, нали?

— Напротив. Вече имам предложение от човек на име Пъпин.

— О, небеса! — ексбръснарската душа на Сид се загърчи в агония. — Ти не можеш да продадеш салона на някакъв си жабар.

— Пъпин е швейцарец.

Бледото до този момент лице на Сид бързо смени окраската си с наситено доматено. Очите му горяха гневно.

— Не ми дреме, дори да е патагонец — викна той възмутено. — Самата идея да продаваш салона на чужденец или изобщо на който и да е е безумна. Къде е твоята семейна гордост? Салонът на Прайс съществува от шест поколения. — Погледът, с който прониза Тони, наподобяваше този на висш жрец, застанал пред отрепка, обвинена, че се е изплюла в храма. Гласът на Сид изтъня в истеричен крясък. — Ти знаеш ли, че Текери все още ни дължи два пенса за оформяне на мустаци. А веднъж бръснахме самия доктор Крипин!