П. Удхаус - Граф или бръснар

— Но, за бога! Как ще преживеем остатъка от живота си? Ти ме искаш. Аз те искам. Години и години…

— Не можеш да я изоставиш. Знам това.

— Но, Поли…

— Забравих си одеколона — изведнъж проговори глас зад тях.

Мамчето Прайс влезе в салона и тръгна към полицата. Както и Поли преди няколко минути, и тя носеше в ръка чаша чай — факт, който бе накарал Сид да препусне след нея.

— Ей, какво става? — викна Сид.

Мамчето Прайс се обърна.

— Искам си одеколона, скъпи.

— Отвеяна стара откачалка, ти взе моята чаша.

Това беше новина за мамчето и тя погледна чашата с удивление.

— Така ли?

Сид се развълнува.

— Надявам се на Господа — каза той набожно, — че няма съвсем да си изгубиш главата, та да не можеш да обелиш дума на заседанието след един месец! Това направо ще е капак на всичко.

На мамчето Прайс й се стори, че мигът на истината е настъпил. Тя би предпочела да го отложи, но сърце не й даваше повече да гледа как момчето й живее в блаженно неведение.

Тя издаде странен, блеещ звук.

— Сид… Има нещо, което трябва да ти кажа.

— Имаш да казваш нещо и на комисията в Камарата на лордовете — помни това!

Прекъсвайки грубо този съдбоносен разговор, в салона нахлу групичка от трима. Лейди Лидия, следвана от сър Хърбърт и Вайолет. Сид ги изгледа с омраза.

— Я! — викна той. — Шампионите по ментосване и преструване — мъжки и женски екземпляр! Сър Пепелянка и лейди Усойница Басинджър!

Баронетите винаги са били крайно чувствителни към подобно посрещане. Ако сър Хърбърт бе от другия пол, човек би могъл да каже, че се е накокошинил. Той изпъчи гърди и лицето му се оцвети в бледомораво.

— Моля, моля, моля — опълчи се не много оригинално той.

— Кокошки не коля! — отвърна Сид сърдечно.

— Не ми пробутвай твоите глупости, ако обичаш!

— Да не ти ги пробутвам, така ли? — засмя се Сид зловещо. — А вие какви ми ги пробутвахте с вашия долен заговор? Я не ме карай да се смея, че ми е цепната устната. Мислехте си, че ще ме откажете от моите законни права, а? Кофти късмет! Но аз ще спечеля независимо от машинациите ви.

— Няма — каза лейди Лидия.

Сид се обърна, за да посрещне този нов удар.

— Ха! И защо?

— Защото — намеси се отново сър Хърбърт — притежавам документ, подписан от госпожа Прайс пред свидетел, в който тя изрично подчертава, че в нейната история няма нито капка истина.

Ченето на Сид бавно се отдели от мястото си и запотъва надолу. Очите му направиха опит да излязат от орбитите си, той спря погледа си върху сър Хърбърт, после се облещи срещу лейди Лидия и накрая, като се обърна, фиксира и мамчето Прайс. Тези негови очи по всяка вероятност приличаха на очите на Цезар, виждайки Брут.

— Какво, какво!

Мамчето Прайс подсмръкна смутено.

— Това исках да ти кажа, скъпи!

Тони пристъпи напред. Досега бе само ням зрител на битката, завършила с кърваво поражениие за Претендента. Този въпрос вече не го засягаше, затова с безразличие вдигна ръка, а сър Хърбърт постави в нея документа с вида на човек, поставящ скъпоценности в сейф.

— Да — каза сър Хърбърт. — Вземи го, Тони. И за бога пази го добре.

И той застана близо до племенника, сякаш се страхуваше от някое отчаяно действие и бе готов да послужи като защитен вал между Сид Прайс и Тони. Тони отиде до бръснарския стол, седна на облегалката и зачете намръщен.

Мамчето Прайс отново заговори:

— Надявам се да съм постъпила правилно.

— Много правилно — отвърна й сър Хърбърт сърдечно. — Много правилно. Изключително правилно.

— Благодаря, сър Хърбърт. Същото ми каза и госпожицата тук.

Тони изправи рязко глава.

— Каква госпожица?

— Таз госпожица, скъпи — каза мамчето Прайс, посочвайки Вайолет, в чиито очи се бе промъкнало неочаквано смущение. — Казах й точно преди ти да дойдеш и тя изглеждаше много доволна от туй, дето бях направила.

— Разбира се — каза сър Хърбърт.

— Напълно естествено — добави и лейди Лидия.

Тони стисна юмрук и хартията изхрущя между пръстите му.

— Казала си й преди да дойда? — повтори той. — О!… Ясно.

Няколко дълги мига той се вглежда във Вайолет замислено, след което се изсмя и се обърна.

Сега вече нещата си дойдоха на мястото. Великодушието и добронамереността, които толкова го бяха поразили, намериха своето обяснение.

Сър Хърбърт продължаваше да забива острието в кървящия дух на Претендента.

— Може би дори ти — каза той, обръщайки се към Сид — си способен да разбереш, че сега твоят случаят автоматично отпада от дневния ред?