П. Удхаус - Граф или бръснар

Лейди Лидия устоя на опита му да си възстанови владението върху слушалката. Тя отново я доближи до ухото си и се заслуша. В резултат на това мълчаливо бдение скоро в очите й, които заби в попрегърбилия се иконом, проблесна мрачен пламък.

— О?… Разбирам… — Тя покри слушалката с ръка. — Нещо говори ли ти това, Слингсби, че Малката с блестящите очи е спечелила състезанието от два и половина в Гатуик? Домат — втори, Срамежливия янки — трети. Ти на какво заложи?

Икономът преглътна скръбно.

— На Плодова салата, милейди.

— Ама че идиот! Тя изобщо не се е класирала.

— Да, милейди.

— Кой ненормалник ти го каза?

— Мастър Фредерик, милейди.

Почитаемият Фреди Чок-Маршъл вдигна поглед от вестника.

— Съжалявам, Слингсби. Случват се такива неща.

— Заслужаваш си го — смъмри го лейди Лидия строго, — като вярваш на всичко, което ти говори мастър Фредерик. Надявам се да си загубил доста.

— Да, милейди — потвърди Слингсби и напусна помещението, за да остане насаме с мъката си.

Лейди Лидия се обърна отново към своя лондонски събеседник.

— Ало… Там ли сте?… Простете за прекъсването. Говорех с иконома си. И така, да преминем към същността на въпроса. Трябва да ви информирам, че говорите с лейди Лидия Басинджър, лелята на лорд Дройтуич. Съпругът ми беше настойник на лорд Дройтуич до навършване на пълнолетие. А? Какво? Не, не мисля така. Сигурна съм, че ако той бе предприел тази сериозна стъпка, би я споделил с мен. Живея с лорд Дройтуич от десет години, след смъртта на неговите родители и… Ало… О, затворихте ли? Е, добре, довиждане.

Тя затвори телефона и потъна в една кресло.

— Небеса! — изпъшка тя — Разтапям се.

Фреди погледна към градината, над която трептеше лятна мараня.

— И аз предполагах, че ще ти се стори малко горещо — каза дълбокомислено той. — Как беше веселбата?

— Както обикновено. Изказахме похвала за калцеолариите.

— Три пъти ура — каза Фреди — и два пъти хип-хип. Що за птица е тая калцеолария?

— О, просто едно от онези цветя, които приличат на калцеолария. Никога не съм можела да различавам едните от другите.

— Ясно. Май се върнахте малко по-рано отколкото трябваше.

— Ами върнахме се! — потвърди с раздразнение лейди Лидия. — Чичото ти започна да мрънка, че му се виело свят. Реши, че е получил слънчев удар. Ето го и него — лъжеца.

В стаята току-що бе нахлул мъж с около десетина години по-възрастен от лейди Лидия, чието лице бе удивителна кръстоска между зрял домат и конска муцуна. Неговият великолепен костюм и лъщящ като калайдисан бакър цилиндър изтръгнаха от устните на Фреди възклицание на възхвала и благоговение.

— Мили Боже! — изхълца той. — О, повелителю на всички любовници през вековете! Ти си съвършен като Дон Жуан!

Лейди Лидия погледна димящия си съпруг с възмущение.

— Влез, шарлатанино! — каза тя.

Сър Хърбърт Басинджър избърса потното си чело.

— Изобщо не съм шарлатанин! Казах ти, че ми се виеше свят. И на кого няма да му се завие, когато е принуден да се цъкли в някакви си проклети треволяци в официално облекло и цилиндър? Едва дишам. Честно ти казвам, щях да пукна. Сигурно беше петдесет градуса на сянка.

— Не е трябвало да седиш на сянка, чичо — отбеляза Фреди.

— И това, което искам да знам — продължи сър Хърбърт с трептящ от самосъжаление глас, — е защо е нужно да бъда влачен на проклетото изложение всяка проклета година.

— Фамилията трябва да бъде представлявана от някого, глупчо — обясни му кратко лейди Лидия.

— Ами Тони да си я представлява! Той е главата на фамилията. Аз ли съм лорд Дройтуич или той? Къде е Тони? Обзалагам се, че дреме в хамака под някоя дебела сянка.

— Напротив — отвърна Фреди. — Бори се като грешен дявол с автомобила си в гаража.

Лейди Лидия кимна замислено.

— Ето това разсейва всички съмнения. Той не би могъл да е сгоден за Вайолет Уодингтън. Ако беше, сега щеше да е там, където е и тя.

— Тя се къпе — осведоми я Фреди.

Сър Хърбърт зяпна.

— Сгоден? Какви са тия приказки за годежи? Кой каза, че е сгоден?

— Изглежда от „Дейли Експрес“ мислят така. Преди малко се обаждаха по телефона.

— Ъ? Какво? Защо?

— Грешката е моя, предполагам, чичо Хърбърт — намеси се Фреди.

— Твоя?

— Да. Разбирате ли, младият Тъби Бриджнорт наскоро преживя поредната си годишна кавга с началството — тоя път защото се гъбаркал много нетактично с плешивото теме на стареца. Били разменени неприятни думи и сега Тъби е в метрополията, опитвайки се да заработи честно хляба си като писател на свободна практика. Сметнах, че ще е дружеска помощ от моя страна, да го светна за годежа на Тони, затуй му се обадих веднага след обяда.