П. Удхаус - Джийвс и непредотвратимото бедствие

— По време не неофициалния разговор, който водих днес следобед с младия джентълмен, сър, той ме осведоми, че е в процес на четене на романтичния роман, озаглавен „Островът на съкровищата“, и е твърде впечатлен от нрава и постъпките на някой си капитан Флинт. Доколкото можах да разбера, той преценява в момента доколко е уместно да подражава в действията си на въпросния капитан.

— О Господи, Джийвс! В „Островът на съкровищата“ Флинт имаше навика да намушква всеки срещнат с кортика си! Дали според теб Томас няма да наръга господин Филмър?

— Не е изключено младият господин да не притежава кортик, сър. Вратовръзката, ако ми позволите да направя едно предложение, е редно да се дозатегне. Ефектът „пеперуда“ трябва да е безупречен. Ако ми позволите, сър…

— Какво значение имат в такъв момент вратовръзките, Джийвс! Не си ли даваш сметка, че на карта е поставено семейното щастие на господин Литъл?

— Няма момент, сър, в който вратовръзките да губят своето значение.

Виждах колко е засегнат, но не се опитах да лекувам раната му. Бях прекалено… как му се вика? Угнетен. И угрижен. Да, направо си бях угрижен.

На другия ден в два и половина на тенис корта започна турнирът. Беше задушен, жарък ден, бурята дебнеше зад ъгъла и аз усещах във въздуха непредотвратимото бедствие.

— Бинго — рекох малко преди да дадем своя принос към първия сет, — какво ли крои днес следобед младият Томас, щом като над него не бди авторитетно око?

— Ъ? — разсеяно откликна Бинго. Тенис изражението вече бе замътило очите му и те бяха като стъклени топчета. Той размаха ракетата и злостно изпръхтя.

— Никъде не го виждам — продължих.

— Какво никъде?

— Не го виждам.

— Кого?

— Братовчед ми Томас.

— За какво ти е?

Предадох се.

Единственият светъл лъч в мрака на започващия турнир беше фактът, че Достопочтеният се беше настанил уютно сред публиката, притиснат плътно от две жени със слънчобрани. Здравият разум ми подсказа, че дори Томас, затънал до шия в пороци и грях, не би извършил покушение срещу човек, заел такава стратегическа позиция. Въздъхнах с облекчение, отдадох се на играта и тъкмо се бях заел да показвам на местния свещеник къде зимуват раците, когато изтрещя гръмотевица и дъждът взе да се лее като невидял.

Всички се юрнахме към гостната за следобедния чай. И както се черпехме без задръжки, леля Агата вдигна внезапно очи от един сандвич и попита:

— Някой да е виждал господин Филмър?

Никога не съм подскачал по-високо от място. Покрай бързите ми сервиси, свистящи сладко над мрежата, и божия служител, неспособен да се справи с пасовете ми в центъра, аз бях живял известно време в друг свят и сега тупнах на земята, та чак се натъртих. Парчето кейк се изплъзна от немощните ми пръсти и бе изсмукано от прахосмукачката, за която леля Агата упорито твърди, че е кокер шпаньол и дори й е дала хубавото име Робърт. Отново ме погълна предчувствието за непредотвратимо бедствие.

Защото Достопочтеният съвсем не беше от онези, които лесно можеш да удържиш далеч от чая. Излочваше по няколко чаши, придружени с изобилие от препечени филии и кейк, така че до въпросния следобед той неизменно се класираше сред първите в надбягването за чай наш насъщний. Само тъмни вражески машинации бяха в състояние да опазят масата от неговото присъствие.

— Сигурно дъждът го е сварил някъде и той сега чака да се извали — предположи леля ми. — Бърти, иди го намери. Занеси му дъждобран.

— Веднага! — откликнах охотно, защото и без това единственото ми желание в момента бе да открия Достопочтения. Само се молех да не се натъкна на неговия труп.

Облякох дъждобран, метнах втори през ръка и вече препусках напред, когато в коридора се сблъсках с Джийвс.

— Джийвс! Дано не се е случило най-страшното. Господин Филмър изчезна.

— Да, сър.

— Ще пресея парка през гъсто сито, за да го намеря.

— Ще ви спася излишните главоболия, сър. Господин Филмър се намира на острова в средата на езерото.

— В този дъжд? Защо не се върне глупакът?

— Защото не разполага с лодка, сър.

— Тогава как се е озовал на острова?

— Стигнал е дотам с гребане, сър, но младият господин Томас го последвал с втора лодка, развързал неговата и я пуснал по течението. Осведоми ме за всичко това само преди минутка, сър. Оказва се, че капитан Флинт имал навика да зарязва хора на безлюдни острови и младият господин преценил, че ще постъпи най-благородно, ако последва примера му.