П. Удхаус - Джийвс и непредотвратимото бедствие

— Затова ще се напънеш, докато си тук, да не се досети колко си кух и лекомислен. На първо място ще спреш да пушиш.

— Ама чакай…

— Господин Филмър е президент на Антитютюневото дружество. И няма да се наливаш с алкохолни стимуланти.

— А, не, един момент…

— И ще бъдеш тъй любезен да изключиш от разговора си всякакво споменаване на барове, билярдни зали и кабарета. Господин Филмър ще съда за теб предимно по приказките ти. Ясно ли е?

Във възникналата пролука успях да промъкна съществения въпрос:

— Ясно ми е, но за какъв дявол трябва да се докарвам пред този Филмър?

— Защото — отвърна моята роднина и ме изгледа кръвнишки — аз настоявам за това.

Не можех да нарека отговора й изчерпателен, но явно друг нямаше да дочакам, така че се изнесох от кабинета й с обляно в кръв сърце.

Запътих се към градината и не щеш ли, първият срещнат там се оказа младият Бинго Литъл.

С Бинго сме споделяли пелени и детство от най-ранните му мигове. Родени сме в едно и също село — именията ни бяха само на няколко мили едно от друго, така че се тътрихме заедно през огъня на детска градина, Итън 1 1 Едно от деветте най-стари и престижни средни мъжки училища в Англия, чиито питомци са предимно синове на аристократи. Почти всички премиер-министри на страната са възпитаници на Итън. — Б. пр. и Оксфорд. А в по-зрелите си години братски сме споделяли на столичната сцена не един първокласен гуляй. Ако на света съществуваше човек, способен да ме разтовари от ужасите на това триждипроклето гостуване, то този човек бе именно младият Бинго.

Едно не ми стана ясно обаче — как се е озовал тук. Неотдавна се беше оженил за прочутата писателка Роузи М. Банкс и последния път, когато се видяхме, той тъкмо се канеше да я придружи до Америка, където тя имаше насрочени литературни четения. Спомних си как руга без задръжки, понеже заради пустото пътуване щял да изпусне надбягванията в Аскът 2 2 Хиподрум близо до Уиндзър, където през месец юни се провеждат ежегодните четиридневни надбягвания, които са важно събитие в живота на английската аристокрация. — Б. пр. .

И все пак, колкото и да бе необяснимо присъствието му, пред мен стоеше моят стар приятел Бинго от плът и кръв, така че аз, зажаднял за ведро близко лице, нададох радостен вопъл като зърнала другарчето си хиена.

— Бинго!

Той се извърна към мен и… О, Боже! Лицето му не изразяваше и капка дружелюбие. Бих го нарекъл по-скоро изкривено. На всичкото отгоре взе да размахва ръце като семафор.

— Шшшт! — изсъска. — Да ме погубиш ли искаш? — Ъ?

— Не получи ли телеграмата ми?

— От теб ли беше?

— От мен, разбира се. Кой друг?

— Тогава защо не си я подписал?

— Как да не съм я подписал?

— Ей така, не си. Нищо не разбрах.

— В писмото си всичко съм обяснил.

— Какво писмо?

— Моето.

— Не съм получавал писмо.

— Значи съм забравил да го пусна. В него ти съобщавам, че съм тук в качеството си на частен учител на братовчед ти Томас, чумата да го тръшне, и че е от съществена важност като се видим, да се правиш, че изобщо не ме познаваш.

— Но защо, Господи?

— Защото, ако леля ти допусне, че съм твой приятел, тя, естествено, тутакси ще ме изрита.

— Защо?

Бинго повдигна вежди.

— И още питаш? Размисли, Бърти. Ако ти беше твоята леля и се познаваше що за човек си, би ли допуснал твой познат дори да наближи сина ти с цел да го обучава?

Схванах дълбоката му мисъл и бях принуден да призная, че в нея има някакво рационално зърно. И все пак не бях получил задоволително обяснение за същността на мистерията.

— Мислех, че си в Америка.

— Не съм.

— Защо?

— Не питай защо. Важното, че не съм.

— Но защо си се цанил за учител?

— Не питай защо. Имам си причини. И държа да проумееш едно нещо, Бърти — постарай се да проникне в железобетонната ти глава — не бива да ни виждат как общуваме. Онзи ден гадното ти братовчедче беше спипано в храсталака с цигара в уста и това доста разклати служебното ми положение. Според леля ти, ако съм бил упражнявал надлежна бдителност, това нямало да се случи. Ако след тази история до слуха й достигне и мълвата, че съм твоя дружка, спасение няма да има. А за мен е жизненоважно да оцелея на тази служба.

— Защо?

— Не питай защо.

В този миг Бинго реши, че е чул нечии стъпки, подскочи със завидна пъргавина и се гмурна в близкия чемшир. А аз припнах да диря Джийвс, за да обсъдя с него всички задръстващи разума ми обстоятелства.

— Джийвс — рекох още с влизането си в стаята, където той разопаковаше багажа ми, — помниш ли оная телеграма?