П. Удхаус - Джийвс и духът на Коледа

Миг по-късно вратата се отвори, през процепа нахлу ярка светлина и онзи с гласа ме сграбчи за лакътя.

Беше сър Родерик Глосъп.

Настъпи застой в сцената. Близо секунда, ако не и повече, стояхме и взаимно се изпивахме с очи. Старият се беше вкопчил като пиявица в лакътя ми. Ако не бях по халат, а той по розова пижама на сини райета, неоткъсващ от мен поглед на кръволок, живата картина щеше да напомня за реклама в американско списание: опитен старец потупва младеж по ръката, а отдолу има текст: „Момчето ми, ако се абонираш като мен за серията задочни лекции на школата в Осуего, щата Канзас, един ден може и ти да станеш трети заместник вицепрезидент на Консолидираната корпорация за производство на пили за нокти и щипки за вежди“.

— Вие! — възвърна най-сетне сър Родерик своя дар слово. И по този повод искам да оборя всички глупави твърдения, че не било възможно да се изсъска дума, несъдържаща буквата „с“. Неговото „вие“ бе продукт на гневна кобра и няма да издам никаква тайна като кажа, че то не се отрази благотворно на нервната ми система.

Съзнавах, че е редно да дам своя принос към светския разговор, за да не помисли човекът, че не съм възпитан, но най-доброто, което успях да изтръгна от пресъхналото гърло, бе кратко и глухо изблейване.

— Влезте вътре — продължи той монолога си и ме вкара в стаята. — Не е нужно да вдигаме на крак цялата къща. А сега — каза, след като затвори вратата и пошава зловещо с угоените гъсеници, които му служеха за вежди — бихте ли ме осведомили на какво дължа поредната ви проява на душевна неуравновесеност?

Вече се бях поокопитил и дори прецених, че един звънък, преливащ от жизнерадост смях може да разчисти пътя на нашето общуване.

— Не квичете! — ядоса се любезният ми домакин.

Явно звънкостта в смеха ми не бе съзвучна с намеренията ми. Стегнах се с мъжествено усилие на волята.

— Много съжалявам — изрекох бодро. — Работата е там, че… Помислих, че сте Тъпи.

— Ще ви помоля да се въздържате в мое присъствие от идиотския си жаргон. Бихте ли ми обяснили какво влагате в прилагателното „тъпи“?

— Ама то не е прилагателно. То е в известен смисъл съществително, поне така смятам. Мислех, че вие сте вашия племенник.

— Мислехте, че съм моя племенник? Откъде накъде аз ще съм собствения си племенник?

— Опитвам се да ви кажа, че взех това за неговата стая.

— Ние с племенника ми си разменихме стаите. Много мразя да спя на висок етаж. Страх ме е от пожар.

За пръв път от началото на непредвидената ни среща изпитах истински гняв. Несправедливостта на създалото се положение промуши душата ми и като забравих временно чувството, че съм премазан от обстоятелства, по-силни от мен и неподвластни на съдбата, аз впих в носителя на розовата пижама поглед, изпълнен с презрение и отврат. Всичките ми грижливо предначертани планове се бяха озовали на бунището само заради малодушния му страх от пожари и себичното предпочитание да остави Тъпи да се пържи в огъня вместо него. Дори не пропуснах да изпръхтя с унищожителна презрителност.

— Смятах, че вашият прислужник ви е уведомил — продължи сър Родерик — за намерението да осъществим тази размяна. Аз го срещнах малко преди обяд и споделих с него плановете си.

Тук вече се олюлях. Да, олюлях се. Това на пръв поглед небрежно изказване ме сръга в стомаха без предварителна подготовка и наруши както физическото, така и душевното ми равновесие. Разумът ми не бе в състояние да възприеме информацията, че Джийвс през цялото време е знаел самоличността на обитателя на леглото, което възнамерявах да бучкам с губерки, и въпреки това ме е изпратил да се юрна главоломно към своята гибел, без да изрече дори една предупредителна дума. Може да се каже, че бях покрусен. Да, покрусен.

— Вие сте казали на Джийвс, че ще спите в тази стая?

— Казах му. Тъй като вие с племенника ми имате навика да общувате, реших да се предпазя от евентуалността да бъда споходен от вас. Разбира се, и през ум не ми мина, че въпросното спохождане може да се осъществи в три часа през нощта. Какви са тези безобразия? — изведнъж се разпали той. — Какво е това щуране из къщата посред нощ? И какво държите в ръка?

Аз сведох поглед и с искрена изненада установих, че още стискам пръчката с иглата.

— Това ли? А, да.

— Как така „а, да“? Какво е това?

— Тя е една дълга история.

— Разполагаме с цяла нощ.

— Ето как стана тази работа. Ще ви помоля да върнете мисълта си с няколко седмици назад, когато си седях безобидно след обилна вечеря в „Търтеите“, никому немислещ зло, мирно храносмилящ и пушещ замислено цигара…