П. Удхаус - Живогон

— Спасителю мой! — хълцал той.

— Хайде, хайде, дребна работа — бодро заявил племенникът ми. — Удоволствие е да услужиш на свой човек. Ние, свещениците, трябва да си помагаме.

— Вече мислех, че ме е спипал…

— Доста неприятен екземпляр — преливащ от брутална енергия. Епископът само кимнал.

— „Ала зрението му не бе помътено, и силата му не бе отпаднала“ Второзаконие, 34:7 — цитирал той. — Бихте ли ме упътили към викарията? Боя се, че малко се отклоних от пътя.

— Ще ви заведа, и аз отивам там.

— Благодаря. Но ще ви препоръчам да не влизате засега вътре. Имам да обсъдя един важен въпрос със старата Мутра… искам да кажа, с преподобния Стаили Брандън.

— Аз пък трябва да обсъдя важен въпрос с дъщеря му. Така че ще се навъртам в градината.

— Вие сте прекрасен младеж — възхищавал се епископът, докато вървели към викарията. — Курат сте, нали?

— Засега. Но — потупал Огъстин спътника си по рамото — ще чуете за мен. Само това ви казвам — ослушвайте се и ще чуете за мен.

— Не се и съмнявам. Ако питате мен, редно е да се изкачите до самия връх!

— На дървото ли? Ха-ха-ха!

— Ха-ха! — засмял се и епископът. — Ах, вие, шегобиец такъв!

И ръгнал Огъстин в ребрата.

— Ха-ха-ха! — шляпнал го Огъстин по гърба.

— Но шегата настрана — продължило висшето духовенство, като навлезли в територията на викарията. — Аз наистина ще ви държа под око и ще се погрижа да получите бързото придвижване нагоре, което вашите дарби и характер напълно заслужават. И ви заявявам, скъпи млади приятелю, като говоря най-сериозно и внимателно претеглям думите си, че начинът, по който цапардосахте онова псе право по носа, беше най-опияняващата гледка, на която изобщо съм бил свидетел. А аз съм човек, който се придържа само към чистата истина.

— „Велика е истината и сила над всички сили“ — Ездра, 4:41 — цитирал Огъстин, обърнал се и навлязъл в чемширените дебри, където било обичайното им свърталище с Джейн. А епископът застанал пред входната врата и натиснал звънеца.

Макар да нямали определена среща, Огъстин все пак останал изненадан, когато минутите се занизали една след друга, а от Джейн нямало и следа. Не му било известно, че баща й я натирил да забавлява цяла сутрин съпругата на епископа и да я разведе из забележителностите на Долно Брискет-на-Мидън. С нарастващо нетърпение я чакал четвърт час и тъкмо да си тръгне, когато до ушите му съвсем недвусмислено достигнали характерните повишени тонове на сърдити гласове.

Той спрял. Гласовете, по всичко личало, се носели от една от стаите на долния етаж, с прозорец към градината.

Огъстин притичал пъргаво, застанал под прозореца и се заслушал. Прозорецът бил открехнат и всичко се чувало много добре.

Гласът на викария тътнел из цялата стая.

— Така, значи? — питал той.

— Точно така! — потвърдил епископът.

— Ха-ха!

— Ха-ха на теб и дано се задавиш с него! — не по-малко разпалено отвърнал епископът.

Огъстин пристъпил още една крачка напред. По всичко личало, че опасенията на Джейн се били оправдавали и между двамата бивши съученици нарязвали сериозни неприятности. Надникнал в стаята. Викарият, с ръце, пъхнати под опашката на редингота, се разхождал напред-назад по килима, докато епископът, стъпил върху малкото чердже, с гръб към камината, му мятал предизвикателни гневни погледи.

— И кой ти е казал, че си авторитет по въпроса за филоните? — поискал да знае викарият.

— Няма значение кой ми е казал.

— Знаеш ли изобщо какво значи филон?

— Кръговидно наметало, бродирало с характерни орнаменти, което се провесва от раменете. И не можеш да отречеш, драга ми Мутро, че твоят е прекалено богато извезан. А това, което се опитвам да набия в коравата ти глава, е, че трябва да понамалиш малко бродерията или ще получиш един по врата!

Очите на викария яростно засвяткали.

— Така, значи! Да имаш да вземаш! Това е типично за вроденото ти нахалство — да нахълташ в къщата ми и да започнеш да се разпореждаш! Изглежда, забравяш, че те познавам като изплескан с мастило хлапак и мога да разкажа на света някои твърде забавни историйки.

— Моето минало е отворена книга.

— Нима? — жлъчно се изкискал викарият. — А кой пъхна бяла мишка в чекмеджето на учителя по френски?

Епископът се сепнал.

— А кой намаза леглото на възпитателя със сладко от портокалови корички?

— А кой не можеше да запази и един ден якичката си чиста?

— А кой си слагаше лигавче, като се хранеше? — Великолепният баритон на епископа, чиито кадифени тонове огласяли и най-затънтеното ъгълче на огромната катедрала, сега раздрусвали къщата. — И кой повърна насред тържествената вечеря по случай края на учебната година?