П. Удхаус - Историята на Уилям

Докато се катерел обратно в леглото, имал чувството, че две от стените се срутили. Затова затворил очи, за да не става свидетел на повече безобразия, и почти веднага сънят, наричан също най-добрия лек на природата, му донесъл забрава. Миг преди да се унесе, въображението му докладвало, че още една стена се е сгромолясала.

Уилям Мълинър бил от непробудните поспаланковци, та минали много часове, преди съзнанието му да се върне на мястото си. Събудил се и се огледал с изумление. Лепливият ужас от предишната нощ бил преминал и сега, макар и измъчван от непоносим главобол, той просто знаел, че вижда нещата такива, каквито са.

И все пак му се сторило странно, че видяното не е останка от някакъв кошмар. Светът не само че бил жълтеникав и някак размазан по ръбовете, ами за една нощ успял да промени и самата си същност. Там, където преди осем часа имало стена, сега зеели открити простори, ярко осветени от утринното слънце. Таванът се въргалял по пода, а единственото, останало от скъпа стая в скъп хотел, било леглото. Много странно, казал си той, и крайно нередно.

Тук размислите му бил прекъснати от нечий глас.

— Господин Мълинър! — ахнал гласът.

Уилям се обърнал и, бидейки, като всички Мълинърови, самата благопристойност и скромност, побързал да се гмурне под завивките. Защото гласът принадлежал на Мъртъл Банкс. И тя стояла насред стаята му!

— Господин Мълинър!

Уилям предпазливо надникнал навън. Чак тогава забелязал, че благоприличието не било нарушено, както му се било сторило. Госпожица Банкс не се намирала вътре в стаята му, а в коридора. Просто междинната стена липсвала. Раздрусай душевно, но не и успокоен, той седнал, като се увил с чаршафите до уши.

— Да не би да сте още в леглото? — задъхано недоумявало момичето.

— Много ли е късно? — притеснил се Уилям.

— Нима сте били тук през цялото това време!

— Кое време?

— Земетресението.

— Какво земетресение?

— Снощното земетресение.

— А, това земетресение! — небрежно подхвърлил Уилям. — Стори ми се по едно време, че нещо се клати. Като падна таванът, си рекох „Да пукна, ако това не е земетресение!“. После изпопадаха стените и си казах „Да, май наистина е земетресение“. Накрая се обърнах и заспах.

Мъртъл Банкс го наблюдавала с очи, които му се видели същински звезди близначки, макар да били оцъклени като на охлюв.

— Вие сте най-храбрият мъж на този свят! Уилям се изсмял.

— Е, може да не прекарвам живота си в преследването на нещастни акули с джобно ножче в ръка, но винаги успявам да запазя хладнокръвие в кризисни моменти. Ние Мълинърови сме си такива. Малко приказваме, но сме изпълнени с каквото трябва.

И сграбчил главата си с две ръце. Остра болка му напомнила колко много е изпълнен с каквото трябва, та чак се изплашил да не се изплиска.

— Какъв герой! — едва чуто шепнело момичето.

— А къде е годеникът ви в това ясно слънчево утро? — небрежно попитал Уилям. Мъка му било да споменава онзи, но трябвало да й покаже, че Мълинърови умеят без много врява да си пият горчивото лекарство.

Тя потреперила.

— Нямам годеник — казала.

— Но нали ми казахте, че вие и Франклин…

— Вече не съм сгодена за господин Франклин. Снощи, когато започна земетресението, аз му извиках да ми се притече на помощ, а той само подхвърли през рамо едно забързано „Друг път“ и изчезна като изстрелян с ловна пушка. Не бях виждала мъж да бяга с такава бързина. Тази сутрин развалих годежа — завършила тя с презрителен смях. — Акули и джобни ножчета! Ако питате мен, той през живота си една акула не е убил!

— А дори да е убил — рекъл Уилям, — какво от това? Колко често в брака изниква необходимостта да трепем акули с джобни ножчета? На един съпруг не са му необходими зрелищни авантюристични дарби, а стабилен характер, топъл и великодушен нрав и любящо сърце.

— Колко сте прав! — замечтано мърморело момичето.

— Мъртъл, аз ще бъда точно такъв съпруг. Стабилният характер, топлият нрав и любящото сърце са на твое разположение. Ще ги приемеш ли?

— Да — казала Мъртъл Банкс.

Това (заключи господин Мълинър) е историята на любовта на моя чичо Уилям. Затова ще разберете откъде най-големият му син и мой братовчед Д.З.С.Ф. Мълинър носи името си.

— Д.З.С.Ф.? — учудих се аз.

— Джон Земетресението Сан Франциско Мълинър — поясни моят приятел.

— В Сан Франциско никога не е имало земетресение — каза калифорниецът. — Само пожар.