П. Удхаус - Любов в Дройтгейт

Чу се шумно поемане на въздух. Сър Ейлмър, който до този момент все повтаряше: „Не си ти, не си ти!“, внезапно млъкна.

— Болница ли казахте? — попита той. — Вие лежали ли сте в болница?

Господин Джо Бофин се изсмя снизходително.

— Дали съм лежал в болница! Ха-ха, това много ми хареса! Леле, само да ви чуят тамошните момчета, голям смях ще падне. Попитайте ги дали Джо Бофин е стъпвал в болница. Попитайте медицинския персонал на „Свети Кристофър“. Че аз не съм излизал от болниците! От дете като легнах от вродена пилорична хипертрофия на стомаха, та досега не мога да стъпя на краката си.

Сър Ейлмър не можеше да сдържи нервния си трепет. Благоговейният израз на лицето му го правеше да прилича на малко момченце, което е срещнало на живо световния шампион по бокс тежка категория.

— Добре ли чух името ви — Джо Бофин ли казахте?

— Точно така.

— Да не би да сте… онзи същият Джо Бофин? С когото има интервю в коледния брой на „Скалпел“?

— Същият.

Сър Ейлмър се втурна напред.

— Позволете да ви стисна ръката.

— Заповядай.

— Горд съм да се запозная с вас, господин Бофин. Аз съм един от най-горещите ви почитатели.

— Много мило, старче.

— Вашата кариера винаги ме е вдъхновявала. Вярно ли е наистина, че имате сърдечна тромбоза и в същото време белодробна емфизема?

— Точно така.

— И че веднъж сте вдигнали 40,2° температура?

— Два пъти. Още веднъж, като лежах от хиперпирексия.

Сър Ейлмър въздъхна.

— Моето най-добро постижение е 39,1°.

Джо Бофин го потупа по гърба.

— Е де, не е чак толкоз зле. Никак дори.

— Извинете — намеси се плах благовъзпитан глас.

Беше изисканият мъж със сребристата коса, който се бе присламчил незабелязано към тях — същият, когото сър Ейлмър бе нарекъл с името Ръмбелой. Беше смутен, а зад гърба му се виждаше развълнувана групичка мъже, които от притеснение шаваха с пръсти и се блещеха.

— Извинете ме, скъпи Бастабъл, задето се намесвам в един личен разговор, но ми се стори… на моите приятели им се стори…

— На всички ни се стори — отекна групичката.

— Стори ни се, че чухме да споменавате името Бофин. Възможно ли е вие да сте господин Джозеф Бофин?

— Да, да — аз съм.

— Същият Бофин, който е лежал в болницата „Свети Лука“?

— Същият.

Среброкосият мъж внезапно бе връхлетял от неочаквана свенливост.

— Тогава можем ли… аз и приятелите ми… да ви кажем колко много ни се иска… Извинете, че се намесихме в разговора, разбира се… но ние така ви се възхищаваме… Предполагам, че хората непрекъснато ви додяват с такива признания, господин Бофин… Искам да кажа, че сигурно постоянно ви досаждат… съвсем непознати хора… искам да кажа…

— Нищо, нищо свикнал съм. Винаги съм готов да се срещна с почитателите си.

— Позволете ми тогава да ви се представя. Аз съм лорд Ръмбелоу. А това са приятелите ми — херцог Мъл, маркиз Пекъм, лорд Пърси…

— Как сте, кво правите? Елате при нас, момчета. Запознайте се с племенничката ми госпожица Първис.

— Очаровани сме — изблея очарованият хор.

— А това е младежът, за когото тя ще се омъжи.

— Много ни е приятно.

— И чичо му, сър Ейлмър Бастабъл.

Всички глави се извърнаха към генерал-майора. Лорд Ръмбелоу наруши настъпилото мълчание и издума със страхопочитание:

— Наистина ли, Бастабъл? Племенникът ви ще се жени за племенничката на самия господин Бофин? Поздравявам ви, драги. Такава чест! — В гласа му се промъкна нотка на неудобство и лорд Ръмбелоу се изкашля смутено. — А ние тъкмо си говорехме за вас. Нали, колко странно, Бастабъл — току-що аз и моите приятели си говорехме за вас. Казвахме си: колко жалко, че така рядко се виждаме. И се питахме дали… всъщност предложението беше на херцога… дали няма да се присъедините към нашия малък клуб… нищо особено, разбира се, но не допускаме кого да е и затова си го обичаме… Нарекли сме го „Дванайсетте весели полутрупа“…

— Скъпи ми Ръмбелоу!

— От доста време усещам, че компанията ни не е пълна без вас. Значи, ще се присъедините… Чудесно, чудесно. Какво ще кажете още тази вечер? Разбира се, господин Бофин — продължи той раболепно — едва ли ще си позволи да го забавлява една скромна компания като нашата, иначе…

Джо Бофин го потупа дружелюбно по гърба.

— Кво пък, с удоволствие. Аз хич даже не съм надут.

— О, наистина ли… Не знам какво да кажа… нямам думи.

— В края на краищата всички не могат да са Джобофиновци. Поне аз така мисля.

— Вие сте пропит от духа на истинската демокрация!