П. Удхаус - Любов в Дройтгейт

Минута по-късно Ракстро се приближи към Фреди и чичо му, като все така влачеше подире си момичето. Спря пред сър Ейлмър и отхвърли Анабела като износена ръкавица. Лицето му бе хладно, сурово и безмилостно. Едната му ръка машинално жонглираше с две билярдни топки и букет рози.

— Сър Ейлмър Бастабъл?

— Аз съм.

— Забранявам предстоящата сватба!

— Че кой ще се жени?

— Те! — Мортимър Ракстро освободи ръката си, с която до този момент хладно си сучеше мустака, и я стрелна към Анабела и Фреди, които се бяха вкопчили един в друг в очакване на… и те не знаеха какво.

— Сватбата още не я обявена — обади се Анабела.

Фокусникът малко се обърка.

— А, така ли? Тогава забранявам да я обявявате. Същото ще сторите и вие, сър Ейлмър, щом научите истината.

Сър Ейлмър изпухтя.

— Кой е този надут пуяк? — заинтересува се той раздразнено.

Мортимър Ракстро заклати глава и измъкна от косата си двойка пика.

— Може да съм надут, но не съм пуяк. Дошъл съм тук напълно с алтруистична цел, сър Ейлмър, да ви предупредя, че ако разрешите на племенника си да се ожени за това момиче, почтеното старо име на рода Бастабъл ще бъде стъпкано в калта.

Сър Ейлмър се стресна.

— В калта?

— В калта. Тя произхожда от тинята на обществото.

— Не е вярно! — възкликна Анабела.

— Разбира се, че не е! — развика се и Фреди.

— Естествено, че не е — сърдечно се съгласи с тях сър Ейлмър — Тя сама ми каза, че баща й бил полковник.

Мортимър Ракстро се изсмя кратко, но саркастично и измъкна едно яйце от левия си лакът.

— Така ли ви каза? А не поясни ли, че става дума за Армията на спасението?

— Какво!

— И че преди да го осени Божията благодат, беше агент по залагания на конни надбягвания, известен на клиентите си като Рупърт Плъха?

— Боже мой! — Сър Ейлмър обърна свъсен поглед към момичето. — Вярно ли е?

— Разбира се, че е вярно — увери го Мортимър Ракстро. — А ако желаете допълнителни доказателства за това колко е неподходящ изборът на вашия племенник, хвърлете един поглед към чичо й Джо, който се задава в момента от кулисите вляво.

И безжизнено отпуснатият, изгубил всякаква надежда Фреди съзря спътника си от влака, който се приближаваше към тях. Видя как сър Ейлмър си пое стреснато въздух, а Анабела замръзна в прегръдките му. Това не го изненада. Слънцето, което проникваше през стъкления покрив, осветяваше отпуснатото, подпухнало лице на новодошлия, редингота му, червената му жилетка, кафявите обувки и Фреди си помисли, че едва ли дройтгейтското слънце е огрявало някога по-неуместна и страшна гледка.

Впрочем нищо в държането на новодошлия не подсказваше, че се чувствува неуместен в тази изискана обстановка. Напротив — то бе непринудено и самоуверено. Приближи се до тях с пъргава походка и шляпна фокусника по гърба без ни най-малко притеснение, като в същото време потупваше Анабела по рамото.

— Здрасти, Морт! Здрасти, Ани, миличка!

Сър Ейлмър, който до този момент само премигваше, се олюля, но се стегна и проговори с гръмовен глас:

— Вие, сър! Вярно ли е?

— Кое, старче?

— Че сте чичо на това момиче?

— Разбира се!

— Хък — хлъцна сър Ейлмър.

Щеше да каже още нещо, но оркестърът избухна във „Величие и обстоятелства“ и всички разговори бяха временно прекратени. Когато отново стана възможно да се води разговор, думата бе взета от чичо Джо. Беше разпознал Фреди.

— Бре, че ние се познаваме! — зарадва се той. — Пътувахме заедно във влака. Кой е младежът, Ани, който те прегръща?

— Това е човекът, за когото ще се омъжа — отвърна Анабела.

— Той не е човекът, за когото ще се омъжиш! — запротестира сър Ейлмър.

— Да, аз съм човекът, за когото ще се омъжи! — намеси се и Фреди.

— Не, вие не сте човекът, за когото ще се омъжи! Това беше Мортимър Ракстро.

Чичото на Анабела очевидно беше озадачен. Не знаеше какви изводи да си направи от тези противоречиви изказвания.

— Е, вие ще решите въпроса помежду си — добродушно реши той. — Аз едно мога да кажа — който и да те вземе, Ани, ще получи една великолепна съпруга.

— Това съм аз — побърза да каже Фреди.

— Не, не си ти! — отрече чичо му.

— Да, той е! — заяви Анабела.

— Не, не е той! — заключи Мортимър Ракстро.

— Защото знам със сигурност — продължи, без да се смути чичо Джо, — че никой не е имал по-добра племенничка. Никога няма да забравя как се грижеше за мен в болницата, Ани, как ми оправяше възглавницата и какви разхладителни напитки ми приготвяше.