Уилям Фокнър - Това вечерно слънце

— Няма да издрънкам — рече Джейсън. — Не ме е страх.

— Джейсън не се плаши, щом е с мене — каза Нанси, — нали, Джейсън?

— Ще ни обади — каза Кеди. Пътеката беше съвсем тъмна. Излязохме през портата на ливадата. — На бас, че ако сега нещо ни изскочи, Джейсън ще се разписка.

— Няма — каза Джейсън. Вървяхме по пътеката. Нанси приказваше високо.

— Защо приказваш толкова силно, Нанси? — попита Кеди.

— Кой, аз ли? — каза Нанси. — Питайте Куентин, Кеди и Джейсън дали говоря високо.

— Говориш, като че ли сме петима — рече Кеди. — Все едно, че и татко е с нас.

— Кой, аз ли говоря високо, мистър Джейсън? — каза Нанси.

— Хе! Нанси нарече Джейсън „мистър“! — извика Кеди.

— Ах тия Кеди, Куентин и Джейсън! Чуйте ги само какви ги приказват — каза Нанси.

— Ние не говорим високо — каза Кеди. — Ти говориш, все едно, че татко…

— Шшт — каза Нанси, — тихо, мистър Джейсън.

— Нанси пак нарече Джейсън „мистър“…

— Шшт! — Нанси продължаваше да говори високо и когато се прехвърлихме през рова, и когато се провряхме през оградата, на онова място, където тя приклякваше с прането на глава. Озовахме се пред хижата й. Крачехме бързо. Тя отвори вратата. Къщата миришеше на лампа, а Нанси — на фитил и сякаш се чакаха, че да замиришат заедно. Тя запали лампата, затвори вратата и я залости. След това млъкна и ни изгледа.

— Какво ще правим сега? — попита Кеди.

— Какво ви се иска? — попита Нанси.

— Нали каза, че ще се веселим — каза Кеди.

Освен миризмата на Нанси и на къщата, тук имаше нещо, което човек надушваше, без да ще. Дори Джейсън го долови.

— Не искам тука — рече той. — Искам у дома.

— Че върви си! — каза Кеди.

— Не искам сам — рече Джейсън.

— Сега ще се повеселим — каза Нанси.

— Как? — попита Кеди.

Нанси застана до вратата. Гледаше ни, а очите й като празни, сякаш не си служи с тях.

— Какво ви се иска най-много? — попита Нанси.

— Разкажи ни една приказка — каза Кеди. — Знаеш ли приказки?

— Да — рече Нанси.

— Кажи една — каза Кеди. Обърнахме погледи към Нанси. — Само че не знаеш.

— Знам — каза Нанси, — как да не знам.

После се приближи и седна на стола до огнището. В него мъждееха въглени. Нанси ги разпали, макар че вътре вече бе доста топло. Лумна ярък огън. И почна да разказва. Приказваше, а очите й — уж ни гледат, пък други, гласът уж същият, пък друг. Сякаш се намира на друго място, застанала някъде и чака. Беше извън хижата. Гласът й бе вътре, тялото, онази Нанси, която можеше да се провре през оградата от бодлива тел с вързоп дрехи на главата, без да ги събори, все едно, че ни ги усеща, а са някакъв балон, тази Нанси бе тук. Но това бе всичко.

— И тъй, царицата стигнала до един ров, гдето се криел лош човек. Приближила рова и си казала: „Ако успея и този ров да премина…“

— Какъв ров? — попита Кеди. — Като нашия тук ли? И защо й е дотрябвало на царицата да минава през ров?

— За да се прибере у дома — каза Нанси. — Налагало й се да прехвърли рова, да изтича до в къщи и да залости вратата.

— А защо искала да се прибере в къщи и да залоства вратата? — попита пак Кеди.

Нанси ни изгледа. Млъкна и ни изгледа. Седнал в скута й Джейсън протягаше право напред тънките си крачета.

— Мен тази приказка не ми хареса — каза той — Искам да си ходя у дома.

— Май ще е най-добре — додаде Кеди и стана от пода. — На бас, че вече ни търсят — и се отправи към вратата.

— Недей! — извика Нанси. — Не отваряй! — Скочи и настигна Кеди. Спря зад вратата, без да докосва дървеното резе.

— Защо пък? — опъна се Кеди.

— Ела при лампата — каза Нанси, — ще си поиграем. Няма защо да си ходите.

— Но ние трябва да си ходим — настояваше Кеди — И без това не се забавляваме. — И се върнаха с Нанси до огнището и лампата.

— Искам да си ходя у дома — каза Джейсън. — Ще ви се обадя.

— Знам още една приказка — рече Нанси. Стоеше близо до лампата и гледаше Кеди, както човек гледа изправена на носа му пръчка. За да види Кеди, трябваше да се наведе, но очите й сякаш гледаха пръчката на носа.

— Не искам да слушам — каза Джейсън. — Ще ритам по дъските.

— Ама тази е хубава — рече Нанси. — По-хубава от първата.

— За какво се разправя? — попита Кеди. Нанси стоеше до лампата и затуляше светлината с дългата си кафява ръка.

— Ще се опариш на шишето — извика Кеди. — Не ти ли гори на ръката?

Нанси погледна ръката си и бавно я отдръпна. Вперила очи в Кеди, тя не помръдваше; само дългата й ръка се гърчеше като завързана с връв за китката.