Уилям Фокнър - Това вечерно слънце

— Аз, детето ми, съм изчадие адово — отвърна Нанси. — И както е тръгнало, скоро ще се върна, откъдето съм излязла.

И надигна чашата. Но както пиеше, хванала чашата с две ръце, отново взе да издава оня звук. Звукът се чу в чашата и кафето се разплиска по ръцете и дрехите й. Обърна очи към нас, подпряла лакти на коленете си и хванала чашата с две ръце, чашата цялата мокра, а в нея оня звук.

— Погледнете Нанси — обади се Джейсън, — сега вече няма да ни готви. Дилси нали оздравя.

— Млък — рече Дилси. А Нанси държеше чашата и ни гледаше, продължавайки да издава звука, сякаш са две Нанси — едната, която ни гледа, и още една, която издава звука. — Защо не помолиш мистър Джейсън да телефонира на шерифа? — попита я Дилси. Нанси млъкна, без да сваля чашата от дългите си кафяви ръце. Опита се отново да отпие глътка кафе, ала то се разплиска от чашата по ръцете и дрехите й. Тогава остави чашата. Джейсън не откъсваше поглед от нея.

— Не мога да го изпия — рече Нанси. — Гълтам, ама не влиза.

— Иди си в хижата — каза й Дилси. — Фрони ще ти стъкми сламеника, а след малко ще дойда и аз.

— Никой негър не може да го спре — каза Нанси.

— Аз не съм негър — обади се Джейсън. — Негър ли съм, Дилси?

— Според мен не — рече Дилси и погледна Нанси. — Пък аз не мисля така. Иначе какво ще правиш?

Нанси ни изгледа. Очите й бързаха, сякаш се боеше, че време няма да й стигне. Изгледа ни и тримата, без да помръдва.

— Нали помните оная нощ, когато спах във вашата стая? — рече тя. И заразказва как сме станали рано сутринта и как сме играли на дюшека й. Трябваше да пазим тишина, че да не събудим татко, а после стана време за закуска. — Идете и питайте майка си не може ли и тази нощ да остана при вас. Не ща сламеник. И пак ще си поиграем.

Кеди отиде да пита. С нея се повлече и Джейсън.

— Не пускам негри в спалните си — рече мама. Джейсън се разплака, а мама го заплаши, че ако не млъкне, три дни няма да получава десерт. Тогава Джейсън каза, че ще млъкне само ако Дилси направи шоколадова торта. И татко беше там. — Защо не се погрижиш? — попита го мама. — Тая полиция за какво е?

— Защо Нанси се страхува от Джизъс? — попита Кеди. — Мамо, тебе страх ли те е от татко?

— А какво може да стори полицията? — рече татко. — Щом Нанси не го е видяла, как могат те да го открият?

— Тогава защо се е подплашила? — каза мама.

— Казва, че бил там. Сигурна е, че и тази вечер е там.

— А за какво ги плащаме тия данъци? — каза мама. — Да чакам сама в тая къща, додето вие изпращате някаква си негърка?

— Много добре знаеш, че не съм залегнал в рова с бръснач в ръката — каза й татко.

— Няма да плача, ако Дилси направи шоколадова торта — обади се Джейсън. Мама ни заповяда да се махаме, а татко каза, че не знаел дали Джейсън ще получи шоколадова торта, но знаел какво друго ще получи след малко. Върнахме се в кухнята и разправихме всичко на Нанси.

— Татко каза да се прибереш и да заключиш вратата — рече Кеди. — И всичко ще бъде наред. А защо, Нанси? Сърдит ли ти е Джизъс? — Нанси отново бе поела чашата с две ръце, подпряла лакти на коленете си, загледана в чашата. — Какво си направила, че ти се сърди Джизъс? — попита Кеди. Нанси изпусна чашата. Не се счупи, но кафето се разля. А тя продължаваше да стиска въздуха. И звукът се появи отново. Тих, уж песен, а не е песен.

— Хайде — рече Дилси, — стига! Млъквай и се стегни! Стой тука, аз ще повикам Върш да те изпрати. — И излезе.

Погледнахме Нанси. Раменете й се тресяха, но звукът вече го нямаше.

— Какво иска да ти направи Джизъс? — попита Кеди. — Нали го няма.

Нанси ни погледна.

— Ама беше весело оная нощ, когато спах у вас, нали?

— На мен не ми беше — каза Джейсън.

— Защото спа при мама — рече Кеди. — Нямаше те.

— Хайде да ви водя у дома — предложи Нанси. — Пак ще ни бъде весело.

— Мама няма да ни пусне — казах аз, — много е късно.

— Сега не я тревожете — каза Нанси. — Ще й обадим утре сутринта. Няма да се сърди.

— Няма да ни пусне — повторих аз.

— Няма да я питаме сега — каза Нанси, — защо да я тревожим.

— Не е казала, че не можем да идем — рече Кеди.

— Не сме я питали — казах аз.

— Ако отидете, ще ви обадя — каза Джейсън.

— Колко весело ще бъде — рече Нанси. — А те няма да се сърдят, само ще ви заведа у дома и толкоз. Я колко време ви работя!

— Мен не ме е страх да отида — каза Кеди. — Джейсън го е страх, той ще издрънка.

— Не е вярно — каза Джейсън.

— Страх те е — каза Кеди. — И ще издрънкаш.