Уилям Фокнър - Реквием за една светица

НАНСИ:

Вярвай в него.

ТЕМПЪЛ:

Да вярвам в него? Виж докъде ме доведе! Нищо, може и да заслужавам. Не съм аз тази, която ще му нареждам какво да прави. Но виж с тебе какво направи! И все пак ми казваш да вярвам. Защо? Защото не остава друго ли?

НАНСИ:

Не знам. Но трябва да вярваш. Да платиш за страданието.

СТИВЪНЗ:

За чие страдание? И кой да плати? Всеки за себе си?

НАНСИ:

За общото. За всички. Всички грешници.

СТИВЪНЗ:

Спасението на света е в страданието на човека. Нали така казват?

НАНСИ:

Да, сър.

СТИВЪНЗ:

Но как?

НАНСИ:

Не знам. Когато хората страдат, сигурно не им остава време да вършат злини.

ТЕМПЪЛ:

Но защо именно страдание? Нали той е всесилен, нали така ни учат? Не може ли той да измисли нещо друго? Или, ако трябва да е страдание, не може ли да бъде само твоето лично? Не може ли човек да изкупи греховете си чрез собствената си агония? Защо ти и детето ми трябва да страдате, когато някога си аз съм решила да отида на бейзболен мач? Нима човек трябва да изстрада болките на другите, за да повярва в бога? Що за бог е това, щом изнудва хората с мъката и падението на целия свят?

НАНСИ:

Той не иска от нас да страдаме. И той не обича страданието. Но какво да стори? Той е като човек, който има много мулета. Една сутрин се оглежда и внезапно вижда, че са толкова много, просто не може да ги преброи, камо ли да им намери работа. Знае, че са негови, защото никой никакви претенции към тях не предявява, знае, че снощи оградата на пасбището ги е държала на едно място и нищо не може да им се случи. На сутринта в понеделник влиза при тях, обяздва едно-две с гръб към останалите, дето не са още обяздени. Сложи ли им юздата, праща ги да се трудят и да вършат добрини, но пак внимава много-много да не им се вре и дори ги храни, не забравя, че някое може да се е промъкнало зад гърба му. И дойде ли събота, прибира ги пак на пасбището, където могат да грешат колкото си искат.

СТИВЪНЗ:

И ти ли трябва да грешиш?

НАНСИ:

Не трябва. Просто не може другояче. И той знае това. Но затова пък можеш да страдаш. Той не ти заповядва да не грешиш, само те моли. И не ти казва Страдай! Но ти дава една последна възможност най-доброто, което може да измисли. И ще те спаси.

СТИВЪНЗ:

И тебе ли? Убийцата? На небето?

НАНСИ:

Мога да работя.

СТИВЪНЗ:

Може би лирата и песните няма засега да подхождат на Нанси Манигоу. Но работа все още има — пране, метене, може и деца да тряба да гледаш да пазиш, да храниш.

(Замълчава за миг. Нанси остава безмълвна, неподвижна никого не гледа.)

А може и точно нашето дете.

(Нанси и сега остава в същото вцепенение.)

Нашето, Нанси. Защото го обичаше дори в момента, когато вдигна ръка. Ти знаеше, че нищо друго не остава, освен да вдигнеш ръка… На небето, където това дете няма за нищо на света да си спомни твоите ръце, а ще знае само любовта, защото Земята за него не е била нищо друго, освен един сън без значение. Така ли е?

ТЕМПЪЛ:

А може и да не е нашето, моето бебе; нали аз всъщност го убих, слизайки тогава от влака? И на мен ще ми е необходимо цялото опрощение, на което е способно едно шестмесечно момиченце. Може да е друго, твоето, за което си ми разправяла, дето като си била в шестия месец и онзи те ритнал в корема. Може и то да е.

СТИВЪНЗ:

(Към Нанси) Какво? Бащата те е ритнал в корема когато си била бременна?

НАНСИ:

Не знам.

СТИВЪНЗ:

Не знаеш кой те е ритнал?

НАНСИ:

Това знам. Мислех, че питате за бащата.

СТИВЪНЗ:

Значи, оня не му е бил и баща?

НАНСИ:

Не знам. Всеки можеше да бъде.

СТИВЪНЗ:

Всеки? И нямаш ли представа кой може да е?

НАНСИ:

(Нетърпеливо) Като си подложите гърба на банцига, ще познаете ли кой зъбец пръв ви е рязнал? (Към Темпъл) Ти какво ще кажеш?

ТЕМПЪЛ:

А ще бъде ли и то там да ти прости? Без баща и дори неродено? Ще има ли за него небе, откъдето да ти прости? Нанси има ли небе?

НАНСИ:

Не знам. Вярвам.

ТЕМПЪЛ:

Какво вярваш?

НАНСИ:

Не знам. Но вярвам.

(Всички замълчават, защото вън се чуват приближаващи стъпки. Обръщат се към вратата и в този миг се чува дрънченето ни ключовете. Вратата се отваря, за да пропусне тъмничаря, който влиза и притегля вратата подире си.)

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Заключвайки) Трийсет минути. Вие си казахте, не аз.

СТИВЪНЗ:

Ще дойда по-късно.

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Приближава ги) Стига само да не е много късно. Искам да кажа, ако почакате до довечера, може да имате и компания. Ако отложите за утре, ще останете без клиент. (Към Нанси) Намерих оня проповедник, когото искаше. Каза, че ще дойде на съмване. Май няма да е лош баритон. Но повече хора няма да ти трябват, нали, особено утре! Не ми се сърди, Нанси. Извършила си едно от най-тежките престъпления в околията и законът ще трябва да ти плати. И ако майката на детенцето… (Запъва се) Ето че пак се разприказвах. Хайде, щом адвокатът си е свършил работата. И утре сутрин добре да се подготвиш, че ти предстои дълъг и труден път.