Уилям Фокнър - Реквием за една светица

А старият затвор устоя, заседнал в своята безмълвна задъненост, забравен встрани, където няма и годишни времена, а всъщност посред суетнята и грохота на цивилизацията и обществените промени, подобно на старец, махнал яката си и останал по презрамки и по чорапи на задното кухненско стъпало, водещо във високо ограден двор: всъщност не изолиран от своето местоположение колкото от забравата: той, разбира се, пречеше и сигурно щеше да изчезне от лицето на земята заедно с целия град в онзи бъден ден, когато цяла Америка, след като отсече всички дървета и сравни всички хълмове и планини с булдозерите, ще трябва да се завре под земята, за да стори място и да се махне от пътя на автомобилите; засега обаче той приличаше на тунелен надзирател, зад когото трещи все по-гръмко идващият експрес и в последния момент открива, че се намира тъкмо до една от нишите, направени по негов размер в живата и непроницаема скала, шмугва се в нея и остава невредим, докато разрушението прогърми край него и заглъхне, непоколебимо вцепено в релсите на своето местоназначение и съдба; не си струваше и да го продават на Съединените щати заради някакъв финансов заем от държавната хазна, който би имал същата стойност; той вече не представляваше дори пешка, камо ли офицер или топ, върху политическата шахматна дъска на околията. Беше чисто и просто една скромна синекура за мъжа на нечия братовчедка, който пропаднал не толкова като баща, колкото като четвъртостепенен фермер или надничар;

Той преживя, оцеля; имаше своето неизкоренимо място в града и в околията и все още имаше какво да даде, макар и доста скромен да бе този дял, за тяхната история: някъде зад окадената тухлена фасада, между старите, формувани на ръка тухли и напоената със смола мазилка на вътрешните стени (макар вече малцина от града и околията да подозираха това) все още стояха старите греди (това градът помнеше, защото бе част от легендата), пазили някога си може би Уайли Харп; в оная 1864 година, през лятото, федералният бригадир, който бе подпалил площада и съдилището, бе използвал затвора за преден пост на военната полиция; и сега дори учениците помнеха, че в затвора е идвал губернаторът на щата, за да отмени трийсетдневната присъда за неподчинение на съда, издадена срещу отказалия да свидетелства по едно дело за бащинство негов лейтенант. Но все пак изолиран, дори в своите легенди, истински факти и история, уж неоспорими по своята автентичност, а все пак малко позабравени, разкъсани, леко размити под тънкия безмълвен пласт на апокрифността. Защото сега в града имаше нови хора, чужденци, пришълци, те живееха в нови мънички къщи от стъкло, спретнати, подредени и антисептични като креватчетата в детска болница, разхвърляни из новите жилищни квартали с нови имена, които на времето са били градини или задни дворове на старите резиденции (тези древни, подпрени с колони къщи, все още стоящи посред тях подобно на престарели коне, внезапно пробудени от сън, за да се озоват в стадо овце); и тези хора никога не бяха виждали затвора. Впрочем бяха го поглеждали мимоходом, знаеха къде се намира и когато ги посещаваха техни роднини или приятели от Изтока, от Севера или от Калифорния, минаващи само през Джеферсън на път за Ню Орлеанз или Флорида, те можеха дори да повторят някоя и друга легенда. Но те нямаха нищо общо с него, той не бе част от живота им — те си имаха своите автоматични печки и маслобойни, своите градинки, големи колкото килим, купен на изплащане; те никога нямаше да ходят до него на сутринта след десети юни или Четвърти юли, след деня на благодарността, Коледа или Нова година, ако не и всеки понеделник, за да плащат глобата на своя прислужник или градинар, тъй като същият трябваше час по-скоро да се върне у дома, за да издои кравата, да почисти пещта или да окоси ливадата;

Ето защо само старите все още познаваха затвора — не старите хора изобщо, а старите граждани: мъже и жени стари не на години, а в постоянството на този град или може би против това постоянство, зависи как се придържаха о легендата за спора отпреди сто двайсет и пет години по повод шепата бандити, заловени от една пияна група доброволни отредници, историята, немислима без един огорчен, ироничен и неподкупен пощальон и грамадния катинар от ковано желязо — тази именно постоянна, упорита и небързаща последователност на нещата, върху която или срещу която се размиваха безплътните, чезнещи, но вечно повтарящи се безопасни вълни на празния, лъскав и нетраен напредък, както става е блясъка на неоновия надпис върху къщата, все така известна под името Холстънова и разположена по диагонал отсреща — този блясък избледняваше с всяко утро и не оставяше и следа върху старите тухлени стени на затвора. Само старите граждани все още го познаваха — тези непроследими и забравени от града хорица, които все така настояваха на печките с дърва, на кравите и зеленчуковите градини с работници, които след всеки празник трябва да освобождаваш под гаранция от затвора — тъкмо те, слугите, градинарите, готвачите — това бяха хората, които в същност прекарваха съботните нощи зад залостените врати и решетките на килиите и карцерите, доведени тук заради пиянство, побоища или хазарт; на другата сутрин те щяха да бъдат освободени от белите си господари. Освен тях имаше и още един вид (градът ги знаеше като Новите негри), независими, отработващи глобите си по улицата, а нощем прибирани тук да спят под бледия рубин на хотелския надпис, разквадратен като шахматна дъска от решетките на прозореца. Познаваше го и околията, защото крадците на говеда и незаконните производители на уиски поемаха към съдебната зала именно от тук, откъдето тръгваха и убийците на път към вечността (с помощта на електричеството — какво нещо е напредъкът!); в действителност затворът може би не беше кой знае какъв фактор, но бе най-малкото едно цяло число в политическата система на околията, нещо като лост за Съвета на инспекторите, нещо като сопа, която ни кости чупи, нито оставя дълготрайни белези;