Уилям Фокнър - Реквием за една светица

(Отново млъква и се обръща, защото в този миг, следвана от тъмничаря през прохода в дъното влиза Нанси.)

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Към Стивънз) Готово. Колко време ви трябва! Половин час? Цял час?

СТИВЪНЗ:

Десет минути.

ТЪМНИЧАРЯТ:

(Крачейки към изхода вляво) Дадено. (Към Темпъл.) Наистина ли не искате кафе или кока-кола? Мога да ви донеса и един стол-люлка…

ТЕМПЪЛ:

Благодаря, но няма нужда, мистър Тъбз.

ТЪМНИЧАРЯТ:

Окей. (Отключва вратата) Значи, десет минути.

(Отваря вратата, излиза, затваря и заключва от външната страна. Ключалката издрънчава, стъпките му заглъхват. Нанси е спряла там, където тъмничарят е избързал през нея. Лицето й е спокойно, непроменено. Облечена е както по-рано, без престилката, но със същата шапка.)

НАНСИ:

(Към Темпъл) Казаха ми, че си била в Калифорния. И аз все си мислех, че някой ден ще ида до там. Но много закъснях.

ТЕМПЪЛ:

И аз. Твърде късно. Късно отидох и късно се върнах. Това е, късно не само за тебе, но и за мен. Вече твърде късно. Трябваше да бягаме, да тичаме! Да бягаме като от смъртта, по-далече от диханието на всеки, който се нарича Дрейк или Манигоу.

НАНСИ:

Но не успяхме. И ти се върна. Снощи. Чух и за това. Знам и къде си била снощи с него заедно. (сочи Стивънз) Били сте при кмета.

ТЕМПЪЛ:

О боже, кмета! При губернатора бяхме, при големия човек, чак в Джексън. Ясно, разбрала си веднага щом си установила, че мистър Гейвин Стивънз няма да дойде да ти приглася в песните. Всъщност единственото, което не можеш да знаеш, е какво ни каза губернаторът. Не знаеш, колкото и да си проницателна. Защото изобщо не сме говорили за тебе. Отидох не да го моля, не да го увещавам, а защото бях длъжна. Не ме гледай така, Нанси!

НАНСИ:

Не те гледам. И освен това няма нищо. Знам какво тя е казал губернаторът. Още снощи можех да ти обадя какво ще ти каже, да си спестиш пътуването. Или да бях те предупредила, като научих, че си тук. Но не стана. Нищо.

ТЕМПЪЛ:

А защо? Погледни ме. Би било по-лошо, но другото беше ужасно.

НАНСИ:

Какво защо?

ТЕМПЪЛ:

Защо не ме предупреди?

НАНСИ:

Щеше да означава, че се надявам. Това, което най-трудно се изтръгва и захвърля, последното, което един грешник ще остави да му се изплъзне. Той друго може и да няма, но за това се държи, на него разчита. Да му предложиш спасение и да кажеш: избирай, старият грях все си е по-силен. Махаш с ръка на спасението и се улавяш за надеждата. Но какво пък…

СТИВЪНЗ:

Искаш да кажеш, че получиш ли спасението, изгубваш надеждата?

НАНСИ:

За какво ти е? От нищо няма нужда човек. Само да вярва…

СТИВЪНЗ:

В какво?

НАНСИ:

Да вярва. Затуй добре е било, дето снощи се досетих къде сте отишли. Но сега вече със сигурност знам и знам какво ви е казал големият човек. Хубаво. Аз свърших всичко отдавна, още в съда. Не, преди това! Оная нощ в детската стая, още преди да вдигна ръка…

ТЕМПЪЛ:

(Конвулсивно) Мълчи, мълчи.

НАНСИ:

Добре. Млъквам. Все едно. Готова съм за небето. Вече съм готова.

ТЕМПЪЛ:

Мълчи! Поне не богохулствай! Но коя ли съм аз, да те питам на какъв език разговаряш с бога, когато и сам той не може да те попита? Той друг език не ти е дал.

НАНСИ:

Какво толкова лошо съм казала? Исус също е човек. Той е длъжен. Мъжете го слушат за това, което казва. Но не и жените. Тях думите не ги интересуват. Те слушат, защото говори той!

ТЕМПЪЛ:

Нека и с мен да говори! Може би и аз съм готова за небето, стига той тъкмо това да иска. Всичко бих сторила, само да ми открие какво… А как? Зная какво трябва, зная, че трябва, че съм длъжна. Но как? Ние… аз си мислех, че остава само да отида до губернатора и да му разкажа, че не ти си убила детето ми, а аз, още в оня ден, когато слязох от влака. Мислех, че с това ще свърши. Но сгрешихме. Тогава решихме, че е най-добре да дойда тук, при тебе, да ти кажа, че е трябвало да умреш. Хм! Да пропътувам две хиляди мили от Калифорния, цяла нощ да караме до Джексън за един-два часа разговор и после да се върна пак тук, за да ти кажа, че трябва да умреш. И не само да ти донеса вестта, че трябва да умреш, което би могъл да стори всеки, ами цяла нощ да не спя и два часа да говоря, за да ти съобщя новината. Ти знаеш, отидох не да те спася, а за себе си, заради страданието, да се разплатя със себе си. Просто имах още малко време и след като щях да плащам за него, трябваше и още малко да изстрадам всичко. И какво, мислех, че това е краят. Нищо подобно. За тебе е било. По-лошо нямаше да стане и да не бях се връщала от Калифорния. Не би могла да бъдеш в по-лошо положение. А утре по това време и лошо вече няма да има. Но не и за мен. Защото за мен има още много дни. На теб не ти остава друго, освен да умреш. Нека Исус ми каже аз какво да сторя! Не, аз зная… разбрах това още оная вечер в детската стая. Но защо той нищо не иска да ми каже сега? Нека ми каже как. Как? Утре, вдругиден… Как?