Уилям Фокнър - Стръвницата

— Не бях виждал диря толкоз бързо да изстива — обади се генерал Компсън.

— Може би вълците-единаци, а те са едни грамади, че могат и жребчето, и майката да сдавят, кой знае, може да не миришат на нищо — каза майор Де Спейн.

— А може да е било дух — подхвърли Уолтър Юъл и погледна Джим, сина на Тени. — А, Джим?

Тъй като кучетата не искаха да продължават, майор Де Спейн накара Сам да разучи дирите на стотина метра напред и тогава отново натириха кучетата по тях, а младото отново направи стойка и никой не разбра, че кучето не се изправя като ловджийско, което е спипало дивеча, а просто лае като най-обикновено селско куче, в чийто двор е влязъл непознат пес. Генерал Компсън се обърна към момчето, Бун и Джим, ловците на катерици:

— Я бе, момчета, вървете с кучетата! Сигурно се е скрил наоколо и чака да закуси от кончето. Току-виж сте го намерили.

Но те не тръгнаха. Момчето си спомни как ги наблюдаваше Сам, когато потеглиха за гората с вързаните кучета — индианското лице, в което, не се ли засмееше, никога нищо не можа да прочете, освен едва забележимото извиване на ноздрите в оная първа утрин, когато кучетата бяха надушили Старата Бен. На другия ден отново поведоха кучетата, но като стигнаха мястото, където се надяваха да влязат в нови дири, трупът на кончето бе изчезнал. На третата сутрин, като ги изчака да закусят, Сам каза:

— Елате. — И ги заведе до хижата си и плевнята зад нея. Бе извадил царевицата, а от вратата направил капан с трупа на кончето; като надникнаха между гредите, видяха животно с цвета на пушка, на синя пистолетна цев — не можаха точно да го определят, защото нямаше време да се занимават с цвят и форма. Не клечеше, нито стоеше. Беше в непрекъснато движение, във въздуха, хвърляше се към тях — едно тежко тяло, което с огромна сила блъскаше вратата, а тя, колкото и дебела, подскачаше и дрънчеше в рамката си; още недокоснало земята, за да се отхвърли, животното наново се нахвърляше на дъските. — Елате — каза Сам, — додето не си е счупил врата.

Оттеглиха се, но тежките отмерени удари продължиха, здравата врата подскачаше и дрънчеше всеки път, а от звяра — ни звук, нито стон.

— Какво, по дяволите, е това? — попита майор Де Спейн.

— Куче — каза Сам, а ноздрите му едва видимо, но непрестанно се извиваха и спадаха, в очите му отново се появи оная неумолима млечност, която момчето бе забелязало първия ден, когато кучетата надушиха старата стръвница. — Кучето.

— Кучето ли? — учуди се майор Де Спейн.

— Дето ще хване Старата Бен.

— Куче? Дяволи! — каза майор Де Спейн. — Предпочитам самата Бен в кучешката глутница, отколкото тоя звяр. Застреляйте го!

— Не — каза Сам.

— А как ще го опитомиш? Нима очакваш от това животно да направиш послушно същество?

— Не ми трябва да е опитомено — рече Сам. Момчето пак се вгледа в ноздрите му и в безумната млечна светлина в очите. — По-добре да не го е страх нито от мене, нито от нищо! И така си е, от нищо не го е страх.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видите — каза Сам.

През втората седмица всеки ден ходеха до плевнята на Сам. От покрива той бе махнал няколко греди и след затварянето на капана бе изтеглил оттам с въже трупа на жребчето. Всяка сутрин пускаше през дупката ведро вода, а кучето неуморно се мяташе о вратата, падаше назад и скачаше отново. Нито веднъж не издаде звук, в движенията му не доловиха нищо неистово — само една студена и мрачна, неукротима решителност. Към края на седмицата престана да се хвърля във вратата. Въпреки това по нищо не личеше, че силите са го напуснали; не можеше да се приеме и другото — че е разбрало неподатливостта на вратата. Като че просто му бе омръзнало повече да скача. Но не клюмна. Никой никога не го видя да клюмне. Стоеше на крака и сега го виждаха ясно — малко еърдейл, малко мастиф 1 1 Породи кучета. — Б.пр. , все така по малко от може би една дузина други породи, ала в гърба по-широко с трийсет инча от най-големите и на око тежко най-малко петдесет кила, със студени жълти очи, огромни гърди и този необикновен цвят на синя цевна стомана.

Така минаха двете седмици. Готвеха се да напускат бивака. Момчето се примоли да остане и братовчед му разреши. Премести се при Сам Фадърз в хижата. И всяка сутрин го гледаше как спуска ведрото в плевнята. Към края на седмицата кучето клекна. Надигаше се и къде пълзешком, къде на крака, довличаше се до ведрото, пийваше вода и отново рухваше. Една сутрин не можа и водата да достигне, не можа нито един крак да отлепи от пода. Сам грабна една къса тояга и се приготви да влезе при него.