Уилям Фокнър - Стръвницата

На следващия ноември, когато дойде последният ден, сега вече по традиция запазван специално за Старата Бен, в бивака чакаха най-малко дузина чужди хора. Този път не всички бяха от блатата. Имаше граждани от други околийски градове като Джеферсън — чули за Лайън и Старата Бен и дошли да видят огромното синьо куче на редовната му годишна среща със старата двупръста мечка. Някои бяха дори без пушки, а ловджийските им дрехи и ботушите до вчера са били по рафтовете на магазините.

Този път Лайън вдигна Старата Бен на повече от пет мили от реката, сгащи я и я задържа; този път и кучетата се присъединиха, сякаш в някаква отчаяна надпревара. Момчето ги чу — беше твърде близо. Чу Бун да вика от радост; чу двата изстрела, когато генерал Компсън изпразни и двете си цеви — едната с пет сачми за елени, другата с една единствена сачма; това бяха изстрели по стръвницата, ала от разстоянието, на което конят му, почти неудържим в тази минута, бе склонил да застане. Чу кучетата, когато мечката отново се изскубна. Сега той тичаше, пъхтеше, препъваше се, дробовете му щяха да се пръснат и стигна мястото, откъдето бе стрелял генерал Компсън и където Старата Бен бе убила две кучета. Видя кръвта от изстрелите на генерал Компсън, но повече и крачка не можа да направи. Спря, облегна се на едно дърво да си поеме дъх, да отпочине сърцето му и дочу воя на кучетата, който глъхнеше и замираше надалеч.

Същата нощ в лагера — гостуваха им петима от все още ужасените пришълци с новите ловджийски костюми и ботуши, които се бяха губили целия ден, додето Сам не отиде да ги намери — той научи останалото: как Лайън отново спрял и задържал стръвницата и как се приближило само едноокото муле, дето пукната пара не даваше за миризмата на дива кръв, а на мулето бил Бун, който пък, както се знаеше, нито веднъж не бе улучвал. Той стрелял в стръвницата пет пъти и нищо не ударил, а Старата Бен утрепала още едно куче, отново се отскубнала, стигнала реката и изчезнала. Бун и Лайън и този път я преследвали по брега, докато могли. Доста далече било. Преминали оттатък тъкмо на свечеряване и мракът ги стигнал още на първата миля. Този път Лайън надушил в тъмнината прекъснатата диря, може би това били капките кръв, но Бун, за щастие, го държал вързан, та слязъл от мулето и доде го накара да се върнат в лагера, трябвало да се хванат с него гуша за гуша. Сега Бун дори не ругаеше. Стоеше на вратата кален и капнал, а голямото му птиче лице издаваше непрекъснато удивление и трагизъм.

— Изпуснах я — каза той. — Бях на двайсет и пет стъпки от нея и пет удара изпуснах!

— Но нали й пуснахме кръв! — обади се майор Де Спейн. — Генерал Компсън й пусна кръв. По-рано никога не ни се е случвало.

— Ама я изпуснах — каза Бун. — Пет пъти! А Лайън стои и право в мене гледа.

— Нищо — рече майор Де Спейн. — Беше преследване и половина! Нали и пуснахме кръв! Другата година ще накараме генерал Компсън или Уолтър да яхнат Кати и тогава ще й видим сметката.

— Къде е Лайън, Бун? — попита МакКаслин.

— Оставих го при Сам — рече Бун. Вече се канеше да излиза. — Не мога да спя с него.

Ето защо трябваше да мрази Лайън и да се бои от него. Но не се боеше. Долавяше, че в него се крие нещо фатално. Струваше му се, че нещо започва, че вече е почнало, но не знаеше какво. Сякаш предстоеше последното действие на някаква пиеса. Това бе началото на края на нещо, което му бе неизвестно; знаеше само, че няма да му е мъчно. Той ще бъде смирен и горд, за да има честта да бъде действащо лице или най-малкото свидетел.

Беше декември. Беше най-студеният декември, който си спомняше. Двете седмици в бивака бяха изтекли и вече четири дни чакаха времето да поомекне, за да пуснат Лайън на редовното му надбягване със Старата Бен. След това щяха да се приберат у дома. И поради тези непредвидени допълнителни дни, в които освен да чакат времето нямаше какво друго да се прави, удариха го на покер, само че уискито свърши и тогава ги изпратиха с Бун до Мемфис — дадоха им един куфар и бележка от майор Де Спейн до мистър Семз, производителя, да донесат още. Всъщност майор Де Спейн и МакКаслин изпращаха Бун да донесе уиски, а него — да гледа, щото Бун да се върне с по-голямата част или поне с известна част.

Джим, синът на Тени, го събуди в три. Облече се набързо, целият изтръпнал — не толкоз от студ, тъй като в огнището вече бумтеше и пращеше току-що запаленият огън, а от ранния зимен час, в който кръвта и сърцето са още бавни и си недоспал. После прекоси разстоянието между бунгалото и кухнята — под булото на кристалната непроницаема нощ земята бе като желязна и утрото над нея нямаше и след три часа да настъпи — усети с език и небце та чак до дъното на дробовете си увехналата тъмнина и влезе в кухнята, в нейната осветена от лампата топлина, идваща от запалената печка и замъглила прозорците — Бун седеше на масата и закусваше, превит над чинията, едва ли не в чинията, неспирната му челюст вече синкава от покаралата брада, лицето му невидяло вода, а грубата конска грива настръхнала като гребен: четвърт индианец, внук на жена от племето чикасо, който при случай се опълчваше с твърдите си невъздържани юмруци против всякакъв намек за една едничка капка чужда кръв, а в други случаи, обикновено след уиски, със същите юмруци и същия бяс потвърждаваше, че баща му е бил чистокръвен чикасо и дори главатар и че майка му е била само наполовина бяла. На ръст беше шест стъпки и четири инча; имаше мозъка на дете, сърце на кон и малки колкото копчета за обувки очи без дълбочина и без низост, без щедрост и без порочност, нежност или нещо подобно. Лицето му бе най-грозното, което момчето бе виждало. Напомняше намерен от някого орех, само че малко по-голям от футболна топка, върху който с ковашки чук някой е издялал чертите му и после го е боядисал предимно в червено; не индианско червено, а едно такова бистро и ярко, с което може би уискито имаше нещо общо, но най-вече бе онази руменина, дето идва от безгрижие и живот на открито; бръчките му не представляваха утайката на четирийсетте години, през които бе преминал, а идеха от непрестанното мръщене срещу слънцето и сумрака на тръстиковите гъсталаци, из които дебнеше дивеча, спечени след туй от лагерните огньове, до които бе лежал, мъчейки се да заспи на студената ноемврийска или декемврийска земя в очакване на зората, та да стане и пак да хукне на лов, сякаш времето бе нещо, през което минаваше и заминаваше, както през въздуха, и колкото от въздух се остарява, толкова и от него. Беше смел, верен, немарлив и непостоянен; ни професия имаше, ни занаят, но затуй пък беше с един порок и с една добродетел: уискито и абсолютната си неоспорима преданост към майор Де Спейн и братовчеда на момчето МакКаслин. „Понякога ми се струва, че и двете неща са добродетели“ — бе казал веднъж майор Де Спейн. „Или пороци“ — бе добавил МакКаслин.