Уилям Фокнър - Стръвницата

— Не. Много съм зает. Но на вас на слука! Ако случите, можеш да ми донесеш някоя млада катерица.

— Добре, сър — каза той, — ще донеса.

Яхна тригодишната кобила, която сам бе отгледал и обяздил. Тръгна малко след полунощ и шест часа по-късно, в които тя дори не се изпоти, влезе в Хоук, малката гара на дърварската линия, която винаги бе смятал също за собственост на майор Де Спейн, макар че той отдавна бе продал на компанията земята, върху която минаваха релсите, където бяха рампите за товарене и магазинчето. Огледа се изненадан и тъжно учуден, въпреки че му бяха казвали и си мислеше за подготвен: тук се издигаше наполовина завършена нова фабрика за обработка на дървото, която сигурно щеше да заема най-малко два-три акра — стори му се, че вижда неизброими мили от струпани стоманени релси, нови, все още червени от леката светла ръжда, която има още неизползваният метал, видя купища траверси с острия дъх на смола, преградени с бодлива тел яхъри и ясли за поне двеста мулета, палатките на хората, които се грижеха за тях; ето защо настаняването на кобилата му стана по-бързо, отколкото очакваше, а той се качи на пощенския вагон на дърварския влак с пушката си, намести се в купола с горното прозорче и повече не погледна наоколо — сега погледът му се прикова напред, към стената на пустошта, която поне още веднъж щеше да го заслони от всичко това.

Локомотивчето изпищя и потегли: едно енергично изригване на па̀ра, сънливото, но преднамерено опване на отпуснатите куки, преминало назад по целия влак, после плиткият съсък на па̀рата се смени от бавните и дълбоки удари на мощта, събрана в котела, вагонът му също се раздвижи и от прозорчето той видя как локомотивът направи първия и единствен завой по цялата дължина на линията, за да потъне след това в леса, теглейки подире си дългия влак, подобен сега на малка безопасна змия, която се скрива в тревите и повлича и него, за да стигне след миг максималната си скорост, при която потракването между двете стени на непознаващия брадва лес отново му напомни старите времена. Само преди пет години Уолтър Юъл бе застрелял от същото това прозорче елен, чиито рога имаха шест разклонения. Говореха и за случая с мечето — било по време на първия курс на влака по трийсетте мили на железопътната просека: мечето стояло между релсите с надигнато задниче като заиграло се кученце и ровело да види дали в тях няма скрити мравки или други буболечки, или може би да позяпа отблизо любопитните симетрични и четвъртити дървета с обелена кора, които явно се взели кой знае откъде и за една нощ са налягали тук в безкрайната си аритметична прогресия, ровело си там, а машинистът дръпнал спирачките и на петдесет стъпки от него надул свирката; то подскочило като пощуряло и се хвърлило на първото попаднало му дърво, ясенова фиданка не по-дебела от човешки крак, покатерило се, докъдето могло, свило се и пъхнало глава между лапите си, досущ както би направил човек, като жена, а спирачът го замерил с бучки сгурия; когато след три часа влакът се върнал с първия товар трупи, мечето все още било на дървото, наполовина слязло, но отново се покатерило нагоре и пак се свило, а влакът отминал; следобед влакът още веднъж се качил нагоре, то било на дървото, привечер като се връщали, пак ги чакало там. Него ден, когато по пладне машинистът разказвал за мечето, в Хоук се случил Бун, бил дошъл с фургона за варел брашно. Бун и Аш, и двамата двайсет години по-млади, цяла нощ прекарали под дървото да пазят някой да не застреля мечето, а на другата сутрин майор Де Спейн задържал влака в Хоук и малко преди изгрев слънце на втория ден Бун, Аш, майор Де Спейн, генерал Компсън, Уолтър и МакКаслин, който бил тогава на дванайсет, отишли да го гледат как ще слезе от дървото, гдето престояло кажи-речи три денонощия без вода: МакКаслин му бе разказвал как за миг си помислили, че ще спре при тях в подножието на хълма да пие вода, защото се засуетило, погледнало водата, после тях и после пак водата, но след това хукнало с разкривени крачета, две по две стъпващи в различни, макар и успоредни дири, както тичат всички мечки.

Тогава влакът беше безопасен. Понякога го чуваха от лагера, друг път не разбираха кога е минал, тъй като никой не си правеше труда да се ослушва за него. Чуваха го, като идва, лек и бръз, вагоните потракваха празни, съскането и пронизителната свирка на локомотива увисваха във въздуха за миг и след това заспалата и пренебрежителна пустош ги поглъщаше без ек. Чуваха го, като се връща, натоварен и вече не тъй бръз, но не отказал се да създава фанатичната и смешна илюзия за своята пълзяща скорост, без да свири, защото трябваше да пести па̀ра, мятащ своето непосилно и нищожно пуфкане във вековното лице на леса с побесняло, ала голо самохвалство, празно, шумно и детинско, понесъл без цел и без посока клечки, чиято липса не оставяше никъде следа, както пясъка, който децата пренасят и трупат от едно място на друго, после тичат за още, неуморни, бързи и неспирни, но далеч не толкова бързи като Ръката, която връща пясъка отново там, откъдето децата го вземат. Но сега вече бе друго. Беше същият влак, същите вагони, дори същите машинисти, спирачи и същият кондуктор, комуто Бун, пиян и трезв и после пак пиян и отново изтрезнял в продължение на четиринайсет часа, бе досаждал преди две години да му разправя какво щели да направят на другия ден със Старата Бен; вървеше, създавайки същата илюзия на бясна скорост, между същите две стени на непроницаемия и недостъпен лес, минаваше покрай старите места, пресичаше старите пътеки на дивеча, по които бе преследвал ранени и неранени елени и неведнъж ги бе виждал да изскачат от гората, да прехвърлят насипа е релсите и отново да се шмугват в леса, уж като земни същества, а полетели като стрели, неземни, издължени, та му се струваха три пъти по-дълги, отколкото са и дори по-бледи, с по-друг цвят, сякаш между неподвижността и абсолютното движение има граница, при която масата се изменя дори химически, изменя се без болка и без страдание не само по обем и форми, а и по цвят, доближава се до цвета на вятъра; и все пак сега сякаш влакът (а и не само влакът, той също, не само зрението, което бе виждало, и паметта, която бе запомнила, но и дрехите, които в чистия непорочен поток на въздуха могат да носят неизчезналите изпарения на болничната стая или смъртта) донасяше в осъдения пущинак, изпреварил брадвите, сянката и призрака на новата фабрика, макар още недовършена, релсовата стомана и траверсите, макар още неположени, и сега той разбра онова, което бе забелязал сутринта в Хоук, но още не бе оформил в слова; защо майор Де Спейн не тръгна с тях и как след този път и той няма вече никога да се върне.