Уилям Фокнър - Стръвницата

Дължа на племенника си Айзак МакКаслин 5 (пет) жълтици. Доказано чрез саморъчен подпис и при лихва 5%. Уоруик 27 ноем. 1867. Хюбърт Фиц — Хюбърт Бийчъм

тук той се обади: „Виж, и той му е викал Уоруик!“ Но само този път. Следваха още:

Айзак 24 дек. 1867. Дължа 2 жълтици. X. Ф. X. Б.

На Айзак 1 жълтица. 1 яну. 1868. X. Ф. Б.

след това пет, после три, една, пак една, и пак тази мечта, това сънувано чудесно обезщетение — не за нанесена рана или за загуба на доверие, а просто ей тъй, за един най-обикновен заем и дори не заем, съдружничество!

Дължа на Бийчъм МакКаслин или неговите наследници 25 (двадесет и пет) жълтици. Тази разписка анулира всички предишни и саморъчни при 20 (двадесет) процента годишно. Днес, 19 януари 1873.

и никакво указание за мястото, само дата и подпис с едното име, което стоеше не като име, а по-скоро като дума, тъй както старият и горд лорд саморъчно би надраскал Невил . Това правеше общата сума 43 жълтици — той не помнеше, но се говореше, че били петдесет. След това идваше последната бележчица, с дата след неговото преместване при тях, написана с треперящата ръка не на стар и пречупен човек, защото той никога не е бил пречупван, а с ръката на уморен старец, и то уморен само външно, а вътрешно все тъй неукротим; беше проста бележчица, но проста не от отчаяние, а от учудване, като коментар или забележка:

Една сребърна чаша.

Тогава МакКаслин му каза: „Поне имаш доста медни. Но все още не са достатъчно стари, за да бъдат рядкост, или да ги завещаеш. Трябва да ги вземеш.“ Само че той не го чу и застанал безмълвен до масата, смирено съзерцаваше чайника. На другата нощ чайникът се мъдреше върху полицата над подобието на камина в претъпканата ледена стаичка в Джеферсън, а МакКаслин хвърли на леглото куп сгънати банкноти и все тъй изправен (защото нямаше къде да седне, освен на леглото), дори не свали палтото и шапката си.

А той:

— Като заем. От тебе. Само този път.

А МакКаслин:

— Не става. Нямам пари да ти давам назаем. Другият месец сам ще отидеш в банката да си ги вземеш, аз няма да ти ги нося. — Той и сега не чу МакКаслин, гледаше го смирено — този свой сродник, този едва ли не баща и все пак, както излиза накрая, никакъв роднина, тъй както и бащите нямат нищо общо със синовете си. И каза:

— Това са седемнайсет мили, на кон и в студа. Остани да спиш тук.

А МакКаслин:

— Защо аз да спя тук, когато ти не искаш да спиш в собствената си къща? — и си отиде.

А той се огледа в лъскавия, недамгосан от ръжда чайник и не за пръв път се замисли колко е нужно да уредиш сметката на един човек (Айзак МакКаслин например), сети се за онази криволичеща, заплетена и все пак безпогрешна пътека, която човешкият (например на Айзак МакКаслин) дух си избира в света, за да го направи в края на краищата онова, което той е, не само за тяхно удивление (на тези, които са родили МакКаслин, който е родил баща му, чичо Бъди и сестра им, които са родили Бийчъм, който е родил вуйчо му Хюбърт и сестра му), но и за негово собствено, на Айзак МакКаслин удивление…

като заем ги взе и ги похарчи, макар да не е било необходимо. Майор Де Спейн му предлагаше стая в къщата си, да живее там колкото си иска и нито един въпрос не му зададе. Старият генерал Компсън отиде още по-далеч: викаше го в собствената си стая, да сподели собственото му легло и направо в очите му казваше: „Ти ела спи при мене, пък додето мине зимата, ще ти открия болката. Сам ще си кажеш. Защото не ти вярвам, че просто ей тъй се отказваш. Така изглежда, но аз нали те наблюдавам толкоз време в гората, не вярвам ей тъй да си вдигнал ръце.“ Взе парите като заем, плати си наема и храната за един месец и купи сечивата, не просто защото го биваше в ръцете и възнамеряваше да си служи с тях, например да се занимава с коне, и не защото търсеше нещо обещаващо в сляпото подражание на Назарянина — така и младият комарджия ще си купи шарена риза, ако види, че старият е спечелил шарена риза на карти, — а защото ако Назарянинът е разбрал, че дърводелството е добър занаят за живота и целите, на които се е посветил да служи, то ще е добро и за Айзак МакКаслин, макар че целите на Айзак МакКаслин, колкото и прости в очевидно оправдателните си причини, бяха и винаги щяха да му бъдат неясни, а да би могъл да отиде срещу себе си, без да е Назарянин, никога не би си избрал този живот, достатъчно несломим в своите изисквания. После върна парите. Бе забравил, че всеки месец МакКаслин ще внася в банката трийсет долара на негово име, ония, които първия път му хвърли на леглото и повече не повтори. Сега вече имаше съдружник, по-скоро той бе съдружникът на един сквернословещ профан, хитър и стар алкохолик, който бе строил кораби за пробиване блокадата в Чарлстън през 62-ра и 63-та година и оттогава бе станал корабен дърводелец, бе пристигнал в Джеферсън преди две години, никой не знаеше защо и откъде, и докато се пребори със своя делириум тременс, доста голяма част от времето си прекара в затвора; бе поставил нов покрив на конюшните, собственост на директора на банката, и когато отиде да му заплатят, директорът му каза: „Вместо да ви давам, аз от вас трябва да взимам пари назаем.“ Бяха минали седем месеца и чак сега се сети, че му се събират да взема двеста и десет долара. Сега за пръв път бе извършил някаква по-голяма работа и когато напусна банката, сметката му си остана двеста и десет долара, а подир още известно време, като му изчислиха и лихвите, оказа се, че на свое име притежава триста и трийсет. Каза си: „Ще ги прехвърля аз на друга сметка“, но директорът го спря: „Не може — вика. — МакКаслин ми е забранил. Ако имате друг начален капитал, тогаз може да ви открия нова сметка.“ Добре, рече си той, и почнаха монети и банкноти да се събират във възела, който държеше в чайника, и сега увит в стара риза, макар и не същата, с която прадядото на Тени го бе вдигнал от Уоруик преди осемнайсет години — държеше го на дъното на обкования със желязо сандък, който старият Карадърз бе домъкнал чак от Каролина, а хазяйката му веднъж каза: „И не го заключваш! Че и вратата си не заключваш! Ами поне като те няма бе, човек…“ Той я бе погледнал смирено, както през оная вечер в същата стая бе погледнал МакКаслин, уж никакъв роднина, а повече от роднина, колкото са ти роднини ония, на които плащаш да ти служат, и ония, които те нараняват, а уж са ти брат или жена…